Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Станислав от известно време наблюдаваше сина си. Бе забелязал стремежа му всичко да изпълнява идеално.

Един ден той не се стърпя и се обърна към него:

– Петре, думата „перфектен“ винаги ми е звучала злокобно и подвеждащо.

– Нека не бъде перфекционизъм, а да кажем желание за съвършенство, – заяви примирено Петър.

– И все пак, – продължи настойчиво Станислав, – независимо как ще го наречеш, според мен е сериозно психологическо заболяване, което спира хората да поемат необходимите рискове.

– Татко, – засмя се Петър, – не си ли се замислял по-точно за значението на тази дума?

Станислава тръсна уморено глава и погледна изненадано сина си:

– Не разбирам какво имаш предвид ….

– Да кажем, – Петър спря, а след това смело продължи, – представи си я като дума изразяваща зрял, изпълнен или поточно цялостен човешки индивид. За целта е необходимо, просто да освободим място за растеж и така да станем достатъчно зрели.

– Мислиш ли, че ако спазваш дадени правила, можеш да станеш съвършен? – попита предизвикателно Станислав.

Петър се замисли. Той си имаше свой принцип в това отношение: Когато нямаш готови отговори по дадени въпроси, по-добре е да замълчиш, за да обмислиш нещата, както трябва.

След кратък размисъл Петър вдигна глава и сподели мислите си:

– За да бъдеш цялостен, готов да даваш и да получаваш от другите, …. просто трябва да пуснеш това, което затваря сърцето ти за общение.

– Днес всеки от нас има свое обяснение за съвършенство, – наблегна Станислава. – Това могат да бъдат притежания или навици, към които се придържаме, но това е един безполезен опит, с които се опитваме да контролираме нещата.

– И тогава какво трябва да правим, предприемем или приемем за верен критерий?

– Цялостно изграждане, растеж и израстване са възможни единствено в Господа.

– В това си напълно прав. Съгласен съм, че само в Него човек може да се осъществи в цялата си пълнота.

Доктор Неотказов бе известен с практиката си. Лекуваше хората, без значение дали са бедни и богати.

Никого не връщаше от вратата си, без да се погрижи за него.

За него навред говореха:

– Той е добър, помага на всички.

– Лекува и не се отказва, докато болният не се изправи на крака.

– Не жали силите си.

– Всеотдаен е.

Случи се така, че царят заболя. Какво ли не правиха лекарите край него, но резултат нямаше. Царят линееше и губеше сили.

Един ден донесоха слуха за доктор Неотказов. Владетелят се оживи и веднага заповяда:

– Доведете ми този доктор. Само той може да ми помогне.

Намериха прословутият лечител и го докараха пред царя.

– Изцели ме, но не като голтаците, които лекуваш, – арогантно заяви владетелят.

– Това е невъзможно – възкликна докторът.

– С кого мислиш, че разговаряш? Както ти заповядвам, така ще направиш.

– Дори и сто пъти да сте по-болен от всички предишни мои пациенти, не мога да изпълня заповедта ви, – каза кротко докторът.

– Защо? – смръщи вежди царят и погледна строго доктора.

– Всички казват, че лекувам болните като царе ….

Марко бе не само скъперник, но и много не му се пипаше. Станеше ли въпрос за ремонт, не го търси.

Къщата му бе схлупена и стара. Тя бе останала от родителите му. Старата съборетина до време държеше, но прокапа.

Заваля и го посъветваха:

– Заеми се с покрива си.

– Виж цялата ти къща е пълна със вода.

Но Марко не помръдваше. А дъждът се лееше през дупките на покрива.

Смееха му се съседите и го подканяха:

– Надигни се, ще се удавиш. Виж до къде е стигнала водата в къщата ти.

Марко мързеливо се протягаше. Обръщаше се на другата страна на одъра, до който не бе стигнала още водата и мърмореше недоволно:

– Какво толкова е станало?! Ще спре дъждът и ще го оправя …..

И той наистина спря. Само локвите по пътя, влажната земя и капките по листата свидетелстваха, че бе валяло.

Марко се размърда, но само да за да излезе на припек.

Пак го подкачиха съседите:

– Хайде, няма ли да ремонтираш покрива си?

– Какво му е на покрива? – питаше Марко. – Нали дъждовете спряха. За какво да се безпокоя и притеснявам?

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.