Към Крум отново се бяха отнесли несправедливо. Това му причиняваше силна болка.

Той се опита да зарови всичко това дълбоко в себе си, но случаите изскачаха отново и се превръщаха в грешки и страдания за в бъдеще.

Крум се чувстваше безсилен, губеше контрол над чувствата си, колкото и да се опитваше да ги скрие.

– Какво да правя, за да разсея непреодолимата болка? – питаше той. – Опитвам се да я обработя и натъпча навътре в себе си, но в крайна сметка чувствата надделяват.

Баща му го бе посъветвал:

– Бъди честен за миналите си болки, изразявай чувствата си. Конфронтирай се, когато е необходимо, но най-вече работи за прошката. Това може би е най-важното.

А дядо му казваше:

– Бог ни прощава и ние трябва да прощаваме. Иначе все едно се пишем по-големи от Него.

Мартин се бе замислил сериозно:

– Кое е най-важното нещо за мен? – запита се той. – Вероятно това е мястото, където искам да прекарам най-много от времето си.

Той се разходи из стаята и продължи:

– Много хора си задават въпроса: „Какво мога да направя днес, така че да има вечна стойност?“

Внезапно Мартин осъзна, че доста се е отдалечил от ролята си на баща. Той имаше четиригодишна дъщеря, но не ѝ обръщаше много внимание, с нея се занимаваше повече жена му.

Мартин тръсна глава и си зададе следния въпрос:

– Какво искам да каже дъщеря ми на моето погребение?

Той седна и написа следното:

„Моят татко ме обичаше безусловно. Той ме научи да обичам Бог и останалите хора. Баща ми беше моят герой“.

Мартин направи значителни промени в графиците на живота си. Той не позволяваше на неотложните нужди да изместят значимото – общението със семейството.

Един ден Мартин получи писмо от двадесет и една годишната си дъщеря:

„Татко , ти силно повлия в живота ми. Знам, че мога винаги да разчитам на теб. Ти ми показа какво означава наистина да си смирен и да позволиш на Бог да заеме челното място в живота ми. Ти си моя герой“.

Мартин бе потресен. Дъщеря му съвсем не знаеше за неговото желание, записано преди толкова много години, но го бе изпълнила, защото той бе променил приоритетите си.

Наум седеше над разтворената си Библия и се бе умислил.

Станко го съзря, усмихна му се и попита:

– Да не са ти потънали гемиите?

Наум го погледна сериозно и поясни:

– Виж, когато Исус каза на Марта: „Брат ти ще възкръсне“, Марта бе права. Да, Лазар щеше да възкръсне отново при бъдещото възкресение.

– Но тя пропусна факта, че въпросът на Исус не беше просто за вярата в една идея, а за вярата в Личност, – поклати глава Станко.

– За нас е по-лесно да вярваме във всички правилни неща за Исус, отколкото да Му вярваме, – констатира Наум.

– Цялата информация, която сме научили за Бог, е създадена с една цел … , – повдигна вежди Станко.

– Честно казано, – заора с върха на обувката си в земята Наум, – по-малко имаме нужда от данни или информация, отколкото от опит с Бога, към Когото те сочат.

– Прав си, – извиси глас Станко, – Цялото четене на Библията и цялото богословие, върху което размишляваме, е предназначено с една основна цел – да ни доведе до връзка с Него.

– За това и основният въпрос не е „Знаете ли за Него?“, а „Познавате ли Го?“, – плесна с ръце Наум

Магда бе решила да си направи шоколадово мляко.

Тя разбърка млякото и наблюдаваше как то се превърна от бяло в кафяво.

– Това не е магически трик, – усмихна се Магда на себе си. – Просто на дъното на чашата има шоколадов сироп.

Тя плесна с ръце и продължи възторжена от „откритието си“:

– Всичко, което е необходимо, за да се превърне млякото в шоколадово, вече си е било там, но трябва да се разбърка, за да се получи промяната.

Нещо подобно се случва и с тези, които следват Исус.

Те имат в себе си потенциала и силата за голяма „любов и добри дела“, но понякога този потенциал остава в заспало състояние. Той се утаява на дъното и не си проправя път там, където е необходим.

Този потенциал се нуждае от някой или дори от група от хора, които да го раздвижат.

Това е един от най-големите дарове, които християните могат да си дадат един на друг.

Като отказващи да оставят любовта да се настани на дъното на живота, те могат да подтикнат любовта към действие чрез насърчение, отговорност и подкрепа

Нека дадем приоритет на тези взаимоотношения в живота си.

Трябва да разрешаваме на другите, да ни казват истината, дори да ни е трудно да я чуем. Тогава често ще откриваме, че малко вълнение е точно това, от което се нуждаем, за да открием живот с по-голяма любов и цел.

Емил Петров отвори дом за момчета, за да помогне на най-уязвимите от тях. В него се приемаха сираци, бездомни, момчета, които са извършили криминални престъпления и деца с увреждания.

Едно от момчетата Христо имаше полиомиелит и слагаше тежки скоби на краката си.

Един ден Емил видя как едно от по-големите момчета носеше Христо по стълбите.

Трогнат от добротата на този младеж, Петров го попита:

– Дамяне, не е ли много тежък?

Телосложението на младежа съвсем не отговаряше на годините му. Той бе слаб и хилав, а носеше пълно, закръглено момче.

– Не , изобщо не е тежък, – усмихна се Дамян, – той е мой брат.

Това е една красива картина. Да виждаш как някой не само носи, но и поддържа другия.

Именно така изглежда любовта.

Да обичам, означава да се отворя за нечие страдание. Неговата тъга става моя.

Бог ни призовава да обичаме по начин, който понякога ни струва доста скъпо, но Той не ни кара да направим нещо, което не е направил преди това.

Исус свърза Своето сърце с нашето. Направи нашето страдание свое страдание, нашата болка своя болка. И иска от нас да направим същото за другите.

Това е част от начина, „да живеете живот, достоен за призванието, което сте получили“.