Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

На Станислав му се искаше да стартира в закусвалнята си нещо ново и необикновено.

Изведнъж му дойде гениална идея:

– Ще предизвикам хората да вършат добро. Нека у тях се зароди желание да помагат на другите.

Станислав си избра храна, която му харесваше. След това отиде до една жена и ѝ предложи:

– Тази храна е за един човек, когото не познавате. Бихте ли я заплатили вместо него?

Жената се оказа състрадателна и се съгласи веднага, без колебание, да помогне на непознатия:

– Разбира се.

Тя не знаеше, че участва в експеримент и не подозираше какво я очаква.

– Вие можете да изберете каквато храна си харесате, – каза Станислав. – Аз съм собственик на тази закусвалня и реших да провокирам някои от хората, които идват тук. Ничия храна няма да плащате.

Жената се разплака. Станислав я погледна учудено:

– Обидих ли ви? – попита той.

– Не, – каза жената, – Преминавам през много труден период в живота си. При това неблагоприятно време за мен съм принудена да броя всяка стотинка, която ми остава.

– Но вие се съгласихте да платите обяда на непознат, – Станислав се смая.

– Съгласих се, защото знам, какво е да си гладен – и жената се усмихна.

Животните взеха да пестят редовно. Започнаха да се лишават дори от храна. Тежко и трудно им беше, но накрая си купиха телевизор.

– Ех, – въздъхна таралежът, – сега целият свят е пред нас.

Мина се време, еуфорията отстъпи назад. Започнаха да се обаждат стомасите на горските обитатели.

– Храна, храна – закрещяха, заскърцаха със зъби животните.

Проточиха се дълги спорове, но това, което би задоволило физическите им тела отсъстваше.

За да се избегнат сълзи и оплаквания, решиха:

– Който си ги позволи, да бъде наказан.

А мечката се закани:
– Само да чуя някой да казва, че сме мързеливи, аз ще се разправям с него.

И от храсталаците, дърветата и всяко кътче на гората се събираха всякакви животни и по цял ден и цяла нощ гледаха телевизия.

Никой вече не събираше плодове, гъби, корени, ….

Нямаше танци, игри, песни, ….

Всички зверове без изключение се бяха погребали в синия екран.

Имаше безкрайни сериали за гъбите, корените, билките…. От екрана се чуваха песни, смехове…..

А животните седяха пред екрана и всичко жадно поглъщаха.

Чудо на чудесата. Да предпочетеш фалшивото пред естественото.

Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“