Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….
– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.
Той чу как нещо се влачи по пода.
След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.
Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.
– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.
Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.
– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.
– Вие сте много добър младеж, – каза тя.
Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:
– Можем ли да минем през центъра на града?
– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.
– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.
Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.
– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.
Той протегна ръка и изключи брояча.
– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.
През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.
Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:
– Уморих се, може би сега трябва да вървим…
Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.
Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.
– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.
– Николко, – каза той.
– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.
– Има и други пътници.
Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.
– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.
Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….
Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.
