Понякога родителите се сблъскват с факта, че децата им имат някои особености, които затрудняват общението им с връстниците им. Майката и бащата трябва да се адаптират към особените нужди на детето. Често хората отстрани не осъзнават, колко е трудно това.

На синът на Антоанета Кирил му бяха поставили диагноза невербален аутизъм още, когато е бил на две години.. Майката бе забелязала, че хората рядко се съобразяват с нуждите на Кирил.

– Те не са длъжни, – казваше си тъжно Антоанета. – Аз съм тази, която трябва да прилагам големи усилия, за да може синът ми да живее пълноценен живот.

Кирил имаше проблем при общението с връстниците си, но когато стана на седем години, той имаше същите интереси, както и те. Обичаше да играе футбол, да плува и да гледа мултипликационни филми. Единствено не можеше да посещава детските партита, където имаше много шум и бе пренаселено от хора.

Веднъж Антоанета получи следната бележка от една друга майка:

„Тимотей седи на един чин с Кирил и той постоянно говори за него. Надявам се Кирил да дойде на празника. Ще има надуваеми замъци, балони и водни пистолети. Може би за Кирил ще бъде по-удобно да дойде по-рано, когато няма да има много хора. Бих искала да знам, ще можете ли да дойдете заедно с Кирил на празника. Надявам се, че децата ще се повеселят заедно“.

Когато Антоанета прочете бележката, тя се разплака. За първи път някой друг освен нея е взел под внимание особеностите на сина ѝ и иска да му достави удоволствие.

На такава покана не може да се откаже.

Жената на пастора стояла до вратата и слушала как нейният седемгодишен син се карал със своя най-добър приятел.

Явно никой не бил готов да отстъпи на другия.

Тогава майката чула сина си да казва:

– Сашо, един от нас трябва да постъпи по християнски. Защо да не го направиш ти?

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

Всякакви обекти могат да се трансформират в удобни жилища. Съществуват неочаквани места, където може да се живее.

„La Fábrica“, така испанският архитект Рикардо Бофил е нарекъл своя „замък“, който е препланиран стар разпадащ се циментов завод.

Вече 30 години Бофил живее с втората си жена и син, който също се нарича Рикардо.

На 500 квадратни метра жилищна площ са разположени офиси, библиотека, частен киносалон, както и други помещения.

Дафина  със шестгодишният си син Дончо отиде да пазарува в близкия супермаркет. В магазина двамата видяха млад, дългокос и брадат мъж в инвалидна количка.

Изглежда бе преживял някаква ужасна катастрофа. защото освен, че бе загубил и двата си крака, лицето му бе покрито с белези.

Когато Дончо го видя, започна да го сочи с пръст на майка си и извика:

– Мамо, виж този човек!

Дафина изсъска на сина си;

– Дръж се прилично и не сочи с пръст така.

Изведнъж Дончо се отскубна от ръката ѝ и се затича към мъжа  в инвалидната количка. Застана пред него и му каза:

– Имате такива големи и красиви обеци! От къде сте си ги купили?

Младият човек му се усмихна. Той бе шокиран от неочаквания комплимент. Лицето му засия от щастие.

– В един магазин наблизо ги продават, – каза мъжът от инвалидната количка. – Харесват ли ти?

– И аз бих искал да имам такива, – въздъхна отчаяно Дончо.

– Освен такива обици, от този магазин можеш да си купиш и други готини неща, – каза мъжът.

Дончо и инвалида разговаряха, за нещата, които харесваха и двамата цели 30 минути.

Дафина искаше да прекъсне разговора и да отведе сина си, но като гледаше сияещите очи на двамата събеседници, не се реши да им наруши общението. Тя виждаше, че инвалидът се бе оживил и разказваше уверено и радостно нещо. Той споделяше с малкото момче неща, които бяха много скъпи и лични за самия него …

Изглежда никой до сега не му е отделял толкова внимание и не бе разговарял с него, като с нормален човек.

Дафина бе много впечатлена от случилото се, защото тя видя само човек в инвалидна количка с много белези по лицето, а сина ѝ срещна готин човек с големи обици.