Един вол, на който му провървяло, бил избран между братята си на невиждано висок пост. След щастливия обрат в живота си, той бил обладан от тщеславие и гордост. Всички други теглят хомота, но той е над всички тях.
Едно теле, което било на вола племенник, като разбрало, че вуйчо му е станал големец и има много сено и безброй ливади, решило да иде да го помоли за малко храна.
Без да губи време, то отишло в големия град, за да се срещне с роднината си. Но там един слуга го задържал на вратата:
– Сега не можете да го видите. Той спи. Елате след два часа.
– По пладне не се спи. Не помня някога да е спал през деня.
– Я се махай, че ще те набия! Тук всеки се променя. Пред тази врата трябва да стоиш по-смирено, щом искаш да влезеш и да извлечеш някаква полза.
Телето осъзнало, че този слуга бе прав и решило да почака. Когато вуйчо му излязъл на разходка, минал по край него и не го забелязал. Сълзи напълнили очите на телето, но то решило, че вероятно роднината му не го е видял.
На следващия ден щом пукнала зората, телето отново застанало пред портата на вола. Видял го слугата, смилил се на него и влязъл да докладва:
– Извинете, господарю, вън ви чака един ваш роднина, на сестра ви син.
– Мой роднина?! Изхвърли го! Аз нямам роднини. Аз съм си сам.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.

-Ти твърдиш, че Бог знае какво ще се случи?
– Разбира се
– Тогава защо четем в Писанията: „И разкая се Господ, за дето бе създал човека на земята и се огорчи в сърцето си“.
– Случвало ли се е да ти се роди син?
– Да.
– И какво направи ти при раждането му?
– Зарадвах се и споделих радостта с другите.
-А знаеш ли, че ще дойде време, когато той ще умре?
– Така е, но нека се радваме в дни на радост и да скърбим в дни на скръб.
– Така е боло и с Всевишния. Бог много е скърбял за участта на Земята, преди да изпрати потоп върху нея.

Черният ангел на смъртта се приближил до блестящия ангел на живот, и казал:
– Ти седиш на небесния престол, а аз съм под земята. Но страхът от смъртта е по-силна от живота, затова трябва да ми дадеш своя трон.
– Не, радостта от живота е по-силна от смъртта! – Възкликнал ангелът на живот.
– Хората се радват на живота в детската възраст, но когато те са по-възрастни, по-често мисля със страха за смъртта – не се съгласил ангела на смъртта.
– Хората творят, а творчеството е безсмъртно! – казал ангела на живота.
– Своя талант използват единици, – усмихнал се ангела на смъртта.
– Вярата в Бога дава на човек вяра в безсмъртието, – не отстъпвал ангела на живота.
– Вярата усилва страха. Хората се страхуват от възмездието за греховете си, – усмихнал се ангела на смъртта.
– Любовта е по-силна от смъртта! – Възкликна ангел на живот. – И ще го докажа.
Ангелите се спуснали на Земята и видели майка, която прегръщала неизлечимо болното си дете.
– Вашето дете ще бъдат излекувани, ако му дадете живота си, – каза ангелът на живота.
– С радост ще умра за сина си – с усмивка, отговорила майката.
После ангелите отлетели към двама безутешимо влюбени. Момичето било затворено в една кула, защото се влюбило в беден момък.
– Аз ще те пренеса на кулата, където е любимата ти, – предложил ангела на живота, – но сутринта стражите ще те убият.
– Един миг до любимата ми, е по-скъп от цял живот без нея! – Възкликнало момчето.
Ангелите полетели по-нататък. Видели тежко ранен войник.
– Аз ще изцеля раните ти, но ти отново трябва да се сражаваш, – казал ангела на живота.
– Ако ми дадеш сто живота, аз ще ги дам всичките за Родината си! – Казал раненият войник.
– Любовта е по силна от страха за смъртта, – прошепнал черния ангел и изчезнал…..

Един рибар решил да се оттегли на почивка и се обърнал към сина си:
– Ето сине, това е моят бизнес. Предавам ти лодката, мрежата, къщата на брега, картата , на която са посочени най-добрите места за улов. Виждаш, давам ти всичко, радвай се!
Синът погледнал тъжно баща си и казал:
– За да стана добър рибар като теб, ще трябва да посветя целия си живот на тази работа. Татко, ти не си дал, а си ми отнел възможността за избор. Аз мога да стана лекар, артист, летец, а защо не и учен…