Едно семейство прекарвало почивката си на плажа. Децата се къпели и строили замъци от пясък.

В далечината забелязали да се движи възрастна жена. Вятърът развявал косите й. Тя била облечена в мръсни дрипи.

Вървейки тя си приказвала нещо. От време на време се навеждала към пясъка, взимала нещо и го слагала в чантата си.

Родителите извикали децата и им казали да се държат по-далече от тази жена. Когато минала край тях, жената се усмихнала, но никой не отговорил на усмивката й.

Много по-късно семейството разбрало, че страната жена, която срещнали на плажа, през целия си живот е събирала парчетата стъкла пръснати по пясъка, за да не наранят децата краката си.

Деца, които растат в традиционни семейства с двама родители и редовно се хранят със семейството си, са щастливи и като по-възрастни.
Според изследователи, ако семейството се събира на масата най-малко три пъти седмично, между родители и деца се установяват близки отношения.
Установено е, че разпадането на семейства е много по-болезнено за децата  от това да живеят в бедност.
Връзката между родители и деца играе важна роля за познавателното и емоционалното развитие на децата.
Децата се чувстват много по-щастливи, ако родителите им са доволни един от друг.

Денят преваляше. Последните лъчи на огненото кълбо се отразяваха в огромните витрини на многоетажния магазин. Тълпата изпълваше улицата и никой не забелязваше малчугана, вперил жадни си очи в примамливите неща, изящно наредени зад осветените стъкла на витрините.
Под окъсаните му панталонки се подаваха чифт, покрити с кал, боси немирници. Те цял ден кръстосваха на воля, но сега привлечени от чудесата зад витрината, стояха заковани. Под късата му изгубила цвята си ризка, надвесила се над къркорещото му коремче, туптеше малко,  детско сърчице, изпълнено с желания и мечти. Буйните кичури покриващи мургавото му личице, леко се полюшваха от немирния вятър.
До него спря една възрастна дама. Подаде ръка на детето и двамата влязоха в магазина. Тук малчугана получи дрешки, обувки и играчки. Когато излизаха през огромната въртяща се врата, малките му зъбки все още хрупаха нещо, което със сладост изпълваше съзнанието му.
Застанал в нерешителност до побелялата жена, детето плахо попита:
– Лельо, вие Бог ли сте?
– Не, моето момче, но съм негова дъщеря.
Очите на малчугана заискряха с топлина и признателност. Възторженият му глас разтърси тишината:
– Така си и знаех, че сте от неговото семейство.