Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Баща и син отишли при един часовникар.
По стените на работилницата висели много часовници с фигури на животни и хора.
Всичко там подскачало, чуруликало и издавло невероятни звуци. Бавни или много подвижни мелодии се придружвали от весели звънчета. Някои от фигурите въртели очи, размахвали ръце и крака, други клякали или се въртели във вихрен валс.
Детето удивено плахо попитало:
– Татко, това всичко живо ли е?
– Не, сине, – засмял се бащата. – Тук е жив само часовникарят.

Той отива там, където ви е заповядано да напуснете.
Ако Бог ви е изпратил някъде, а вие си останете в къщи, защото трябва да се грижите за близките си, със своето непослушание лишавате тези хора да чуят учението и проповедта от Самия Исус Христос.
Ако вия сте послушали Христос и сте се доверили на Бога, Господ Сам ще дойде да проповядва във вашия град, ако не сте Го послушали, сте Му попречили.
Оставете всички спорове и в никакъв случай не противопоставяйте това, което наричаме „задължение“ на заповедите на нашия Господ.
„Аз знам, че Той ме изпрати там, но мой дълг е да остана тук …“. Тогава не вярвате, че Христос е говорил сериозно.
Не взимаме ли върху себе си ролята на Божий промисъл относно живота на другите хора? Не вдигаме ли много шум, разяснявайки на хората, че Бог е до тях и не може да се приближи? Ние трябва да си държа устата затворена и да не дремем духовно.
Бог иска да ни покаже Своя Син, Той желае нашите молитви да се превръщат в изкачване на планината на Преображението, но ние не Го остави да го направя.
Той се труди там, където ни изпраща да чакаме.
Чакайте Бог и Той ще направи това, което е необходимо. Просто не се мръщете, защото не можете да видите какво ви очаква! Не ни ли държат на каишка нашите собствени истерии?
Да чакаш не означва да скръстиш ръце и да седиш на едно място, да чакаш означава да се учиш да правиш това, което ти е казано.
Всички тези етапи са от Неговия път и ние трябва да се научим да ги разпознаваме.

Не ви ли се е случвало да усещате, че сте напреднали в някаква дейност, работата си или някакво изследване, и изведнъж всичко се срива, и вие оставате с празни ръце?
Нищо ново нали?
Някои песимисти могат да твърдят, че това дори ги съпътства във всяко тяхно начинание.
Във всяка една такава история има искрица хумор, който ни държи, далеч от срив.
Ето какво се случило на един психиатър, изглежд и него го е сполетял „успеха“ в работата му.
Един ден той поздравил свой пациент:
– Радвам се, че напредвате. Мисля, че скоро ще можем да ви изпишем съвсем здрав, освободен от всякакви натрапчиви идеи.
Пациентът  неоволен отговорил:
– Докторе, и вие наричате това напредък? Шест месеца аз се наричах Наполеон, а сега не знам кой съм….

Може би сега сте останали без пукната пара. Може би сте изгубили работа си или любим човек. Може би сте неразположени или болни….. И си казвате:
– Умът ми не може да го побере, какво да правя сега?
Първо, осъзнай нацяло, че това се е случило с теб. За се измени положението, смири се. Престани да виниш другите хора, престани да упрекваш и себе си, забрави за „ако…“. Напредъкът зависи от способността ти да се примириш с положението. Смирението не означава да кажеш: „Искам да остана в тази ситуация“, а да осъзнаете, че „Какво се е случило, вече е станало, но сега започва истинската работа“.
Вместо да си кажеш: „Моя мъж е груб и непрактичен човек и аз нищо не мога да направя“, кажи нещо от рода: „Такъв е. Но аз трябва да направя нужното, а всичко останало е в ръцете на Бога“.
Или вместо да се окайвате: „Загубих всичките си спестявания, на какво ще посегна в тези трудни времена“? По-добре се окуражете: „Каквото се е случило, случило се е. Щом веднъж съм бил способен да спечеля повече пари, пак отново ще мога да го направя“.
Представете си, че сте напълнели, но много ви се иска отново да сте слабичка и стройна, както преди. Не си казвайте:
– Е, не съм толкова дебела. Мама е виновна, такъв ни е гена. Сестра ми е много по-дебела и какво? По-добре да си остана такава.
Но им и друг вариант:
– Аз съм дебела и се харесва такава, независимо колко килограма тежа, ако поискам мога да си наложа и да сваля малко от теглото си.
Вие сте се приели такъв, какъвто сте, а сега можете да се движите напред.
Да се смириш, не означава да се предадеш и да капитулираш. Да се смириш означава да осъзнаеш, че дадената ситуация е само един етап от дългото ти пътуване. Ние не знаем защо се случва това или онова в живот ни, но трябва да го приемем като знак и насока за промяна.