След 12 години съвместен живот, моята жена поиска да поканя друга жена на обяд и на кино.
– Аз те обичам, но друга жена би искала  да бъда с тебе известно време, – каза ми тя.
Другата жена, за която ми говореше моята жена е майка ми. Тя беше вдовица от 19 години.
За съжаление, поради работата си и задълженията към семейството си, рядко я посещавах.
Тази вечер й позвъних за да я поканя на вечеря и на кино.
– Какво се е случило? Всичко наред ли е? – веднага ме попита тя.
– Мислех, че ще ти бъде приятно да прекараш една вечер с мен, – казах аз.
Тя се замисли за секунда и после каза:
– Да, много ми се иска.
В петък след работа тръгнах за нея малко притеснен. Когато спрях колата си пред дома й, тя стоеше на вратата. Вълнуваше се много.
Бе облякла палтото си и ме чакаше. Косите й бяха завити на къдрици. Тя бе в рокля, която си бе купила за последната годишнина от сватбата си.
Отидохме в един ресторант. Той не беше голям, но уютен и тих. Моята майка ме хвана под ръка и вървеше до мен като първа дама.
Когато седнахме на масата, трябваше да й прочета менюто. Очите на майка ми сега виждаха едва големите букви.
Стигайки до средата, вдигнах глава и видях, че майка ми ме гледа и тъжна усмивка играе на устните й.
– По-рано, когато беше малък, аз четях цялото мен, – каза тя.
– Дойде време да се плати услуга за услуга, – засмях се аз.
След вечеря дълго разговаряхме. Не беше нещо особено, просто споделяхме последните събития в нашия живот. Така се увлякохме, че закъсняхме за киното.
Когато я докарах до дома й, тя каза:
– Аз още веднъж ще дойде с теб на ресторант, само че този път ще те поканя аз.
И аз се съгласих.
– Как мина вечерта? – попита жена ми, когато се върнах е къщи.
– Много добре. По-добре, отколкото си го представях.
След няколко дни майка ми умря. Тя бе получила инфаркт. Това стана така внезапно, че не можах да направя нищо за нея.
След няколко дена получих писмо и квитанция от ресторанта, в който вечеряхме с майка ми. Към квитанцията имаше бележка: „Аз платих за нашата втора вечеря заедно.. Наистина, не съм уверена, че ще вечерям с теб, но въпреки всичко платих вечеря за двама, за тебе и твоята жена. Трудно ще ми бъде да ти обясня, какво означава за мен тази вечеря, на която ти ме покани. Сине мой, аз те обичам“.
Пазете родителите си. Те са единствените, които искрено се радват на нашите победи и заедно с нас преживяват нашите неуспехи.

В един ресторант пристигнали трима репресирани. Седнали на една маса, ядат, пият, разговарятпхапнали и започнали да сиговорят. Но ето че срещу тях седнал един господин, човек с почтена външност, на същите години, И когато казвали нещо за мястото, където са били интернирани, той все се ослушвал. Намесил се в разговора им и запитал нещо. От дума на дума, се оказало, че и той е бил там.
— А знаете ли за……?
— Че как да не зная, живял съм там.
—А Дима Василева познавате ли?
— Как да не я познавам!
— Извинявайте, да не би и вие да сте били заточени?
— Да, имах нещастието да пострадам, а вие?
— Ние всички сме заточеници от  процеса на четиринадесети декември. Странно е, че не ви познаваме, А как е фамилното ви име?
— Петров.
— И сте съдени също на четиринадесети?
— Не, аз за осемнадесети.
— Как тъй за осемнадесети?
— На осемнадесети септември……. за един златен часовник. Бях наклеветен, че уж съм го откраднал и пострадах невинно.

Представете си млад човек, обхванат от буйно желание да вика, да скача, да пие, да се радва на живота.
А сега вижте друга картина.
Представете, че в подобно настроение млад жизнерадостен момък.
Той влиза в ресторант, пие повече от необходимото, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, удря си главата, чупи си краката, ранява се до смърт.
Е, това вече е бракът.

„Фотографията е най-мощното оръжие на света“ е казал фотокореспондентът  Еди Адамс. И не е сбъркал. За потвърждение можем да приведем историята свързана с тази снимка.
През 1968 г. фотографът е получил Пулитцеровска награда за снимката, на която е изобразен арестуван с белезници и офицер, стрелящ в главата му. Тази фотография окончателно е изменила отношението на американците към войната във Виетнам и е изиграла не малка роля за нейното приключване. За съжаление световната общественост видяла тази снимка първоначално без описание.
Всъщност офицерът е капитан  от  „воини на отмъщение“ на чиято съвест лежат стотици смъртни случаи на цивилни граждани.
Както се изяснило по-късно, на офицера от снимката е лепнато клеймо на жесток убиец, което е унищожило целият му по нататъшен живот. Защото му отказвали да го лекуват в болницата, не му давали да работи, а дома и ресторантът му, който се опитал да открие, постоянно е атакуван от вандали.

Девет американки тайно даряват хората с пратки донасящи щастие в продължение на 35 години. За тази секретна мисия не знаели дори техните съпрузи.
В Западен Тениси, не далеч от Грейсланд, девет жени, или както те обичат да се наричат, „Деветте Нан“ се събират през нощта, за да донесат щастие на хората. Точно в четири часа започват ежедневните си навици, ритуал, които дори техните съпрузи не знаели за 30 години. И всичко започвало с печенето.
Една от тях пресявала брашното, друга приготвяла яйцата, трета тиганите…. Сменяли си често местата в зависимост от настроението. Но те имали една главна между тях, която обикновено била най-възрастната.
През оставащите три часа деветте жени пекат стотици пайове, след това незабелязано ги давали на хората в нужда, оставяйки след себе си само слаб аромат на ванилия и лимон.
Шофьорът, който разнасял стотици пратки от този вид, не знаел с какво се занимават тези жени. Той не знаел, че е част от техния план, но с радост получавал една кутия със вкусен пай за себе си.
Всичко започна преди 35 години, когато жените отново се събират да играят бридж.
Тогава те седели и си спомняли как техните баби и дядовци са помагали на хората. Бабата и дядото на Мери Елен се грижили за четири сестрички, когато майка им починала, а по късно, когато нейните родители се нуждаели от помощ те я взели при себе си.
Бабата на Рут, когато прочитала във вестника, че някой е умрял, изпращала специална торта на семейството. Не било нужно дори да познава тези хора, достатъчно ѝ било да види усмивки на лицата им.
И тогава тези девет жени се замислили как те могат да помагат на хората.
Една от жените предложи да не харчат пари за химическо чистене и за пране, а след това да използва спестени парите за добри дела. Не на всяка от тях било приятно да пере …,, но все пак се съгласили. Така за един месец те спестили 400 долара, а съпрузите им дори не забелязали. Дрехите им били чисти, както преди.
Така жените започнали да се вслушват в разговорите на другите. Те подслушвали, разбира се, с добри намерения, в салона за красота и дори по време на пазаруване. И като чуели за вдовица или самотна майка, който се нуждае от помощ, те анонимно плащали сметките за комунални услуги или купували нови неща за децата.
Те изпращали колет на даден адрес с бележка: „Някой те обича“. Колкото повече хора успели да направят щастливи, толкова по-смели ставали.
Те пътували из бедните райони и търсили къщата, където прозорците имат само вентилатор. Това означава, че хората, които живеят там, не могат да си позволят климатик. Обръщали внимание на тъмните стаи, ако няма светлина, тока е изключен за неплащане на сметката. Те се връщали преди зазоряване, за да изпратят навреме пакетите си.
Техните действия останали незабелязани, докато преди пет години, съпруг на Мери Елън не забелязал, че жена му тегли големи суми пари от банковата им сметка.
Нямало начин как да се скрият нещата. Така след 30 години била разкрита тайната мисия. Съпрузите им веднага предложили помощта си. Така се включили и децата им и започнали да кроят нови планове.
Сега разполагат с ресторант, който бил собственост на сина на една от жените, което им позволявало преди да дойдат работниците сутрин да извършват благородната си дейност. Те дори наели „координатор на щастието“, лице, което подслушвало разговорите на хората. Помолили момичето, което се занимава с това да не разкрива „тайната“, така че родителите ѝ смятали, че тя се занимава с маркетинг.
За последните 35 години тези девет жени са пожертвали 900 долара в местната община, но това не означава, че не им е останало време за приготвяне на малки пратки на щастието. Понякога те просто взимат телефония указател и изпращат торта на някой адрес.
Не всеки има баба и дядо, които да се грижат за тях, но тази група жени искала да покаже на хората, че някой се грижи за тях. Те искали да зарадват някого, да го направят щастлив.