След победата на бунтовниците в Испанската гражданска война по нареждане на Франко били отвлечени хиляди деца на републиканците и оставени за осиновяване на семейства, лоялни на режима.

По-късно практиката за отстраняване на децата от техните родители, които били считани за морално или финансово нестабилни, се въвежда незабавно още в родилния дом.

Във веригата били въвлечени както лекари, така и католическата църква. А отнетите деца се обявявали веднага за мъртви, скоро след раждането.

Тази практика продължила до 1990 г., но поради липсата на официално държавно разследване, трудно може да се каже колко точно са отвлечените деца.

Въпреки че, според някои юристи, броят им може да достигне 300 000.

Обикновено ние определяме виновния, успокояваме се и продължаваме да стоим необременени. Властите провеждат разследване, устройват публично наказание, а след това продължават да си живеят както до сега, след това се оплакват, че нямат подходящи хора за това или онова.
Резултата от реакцията на дадено събитие се превръща в лош спектакъл, където актьорите предварително знаят ролите си. Режисьорът постоянно е недоволен от артистите, а зрителите така са привикнали със ставащото на сцената, че просто спят и от време на време се се събуждат от силните писъци „наводнение“, „катастрофа“.
Пробудилите се зрители реагират по предсказуем начин и отново заспиват, с изключение на тези, в чийто семейства е дошла печалта. За да завърши спектакъла е нужно да си спомним, че хората не са само тези, които „живеят“ в телевизията, а ние.
Когато обещаем или се молим за някого, това не означава, че така искаме да се отървем от него по-бързо, а желание да застанем в центъра на ситуацията, да поемен отговорност и да позволим на Бог да действа чрез нас.
Нужно е да слезем от прекрасния си хълм и да се насочим към центъра на бурята, да запазим спокойствие, да грабнем меча и да отидем да воюваме срещу дракона.