По време на бурята разразила се през нощта на 16 януари, удар от мълния отчупил най-големия пръст на дясната ръка на статуята.
Статуята на Христос Спасителя е един от най-известните и популярни паметници в света. Всяка година най-малко 1,8 милиона туристи се изкачват към нейното подножие, от където се открива панорамна гледка към града, залива в подножието на живописната Захарна планина, знаменитите плажове на Копакабана и Ипанема, и огромната чаша на стадиона „Маракана“.
Монументът се намира на върха на планината Корковадо на височина 710 метра над морското равнище. Статуята е издигната в периода 1922-1931г. Изработена е от стоманобетон и талк, тя достига 38 m височина, тегло й е 1145 тона, а размера на ръцете й е 28 метра.
Представителят на местната епархия Осмар Рапосо е казал, че реставрационните работи по паметника ще започнат следващия месец. Според него, в епархията  е съхранен оригинала направен от талк.
Бразилски специалист метеоролог е преброил повече от 40 хиляди светкавици в продължение на три часа, докато бурята е продължавала. Стихията е повлякла стотици дървета в града, много от улиците са наводнени. Скорост на вятъра е била почти 90 km/h.

Скоро я посадиха. Стопанина с нежност постави корените й в земята и ги затрупа с рохкава пръст. Докато я носеше тя чу мечтата на този човек:
– Ще те посадя, крехко нежно стъбълце, – нежно шепнеше той на фиданката. – От теб ще излезе прекрасна красавица. Плодовете ти ще станат големи и сочни. Ще доставяш сладост и ще радваш всеки докоснал устни до сочните ти плодове.
Замечта се и фиданката. Каква ли наистина ще стане?
Мина време, дръвчето здраво се хвана с корените за земята, но още беше крехко и слабо.
Стопанина дойде. Погали нежно крехките клонки и се замисли. След малко донесе отнякъде груб, изсъхнал стар клон и го заби близо до фиданката. После я привърза с парче плат към това грубо и грозно дърво. Донесе дъски и направи малка оградка около дръвчето. Преплете я с изсъхнали клони и малко тел.
Малката фиданка се огорчи и започна да роптае:
– Нима този човек забрави мечтите си? – каза си тя съкрушена. – Нали щях да израстна красавица и да радвам околните с плодовете си? Защо ме завърза за този недодялан и възмутителен клон? Отгоре на туй, от къде домъкна тези груби дъски? Не стига това, но ги преплети с тези бодливи клони и тази неугледна тел……
Оплакванията и възмущението на фиданката се изливаха като потоци реки. Тя не спираше, непрекъснато охкаше, вайкаше се и се самосъжаляваше….
Горката тя, не можеше да разбере, че грубият кол я придържаше, за да израсте яка и силна, здраво вкоренена в земята, а грозната оградка я предпазваше от нараняване и счупване, което можеше да я сполети ако я нападнеха недоброжелатели.

Френският драматург Викториен Сарду веднъж, когато бил на вечеря в един дом бутнал чаша с виното на масата. Жената седяща до него, за да не попадне  излятото виното върху роклята й, го посипала със сол. За някои хора разпръскването на сол е лош знак. Драматургът бил един от тях.
За да не се случи нищо лошо Сарду взел щипка сол и я хвърлил през рамото си. Солата попаднала в очите на сервитьора, който идвал да го обслужи. Пилето, което носел в чинията, паднало на пода. Куче го грабнало и лакомо започнало да го гризе.
Кост заседнала в гърлото на животното и то започнало да кашля и безпомощно да бута муцуната си с лапи.
Синът на домакинята се опитал да извади костта от гърлото на кучето, но то се уплашило още повече. Животното скочило и  захапало толкова силно пръста на момчето, че той трябвало да бъде ампутиран.
Сервитьорът, кучето и синът на домакинята действали автоматично, водени от своето „Аз“, смесено със алчност, надежда, страх и робство.
Само жената била подтикната да действа от практична гледна точка, но нейното действие било провалено от драматурга, който хвърлил сол зад гърба си. Така дал ход на всички последвали нещастия.

От всички животни само при слоновете съществува своего рода погребален ритуал.
След смъртта на един от роднините на стадото, първоначално се опитват да го повдигнат с хоботите си и силно тръбят. След известно време замлъкват и започват да нахвърлят върху тялото клони от дърветата и пръст.
Няколко дена слоновете не напускат умрелия, съблюдавайки пълна тишина.
Известни са случаи, когато слонове по подобен начин са опитвали да погребат и хора, като смятали, че спящия човек е мъртъв.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите, оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна. Ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката бели, а опашката е черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла.
Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“
Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това.
Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство.
Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки.