Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Много често възникват спорове, когато стане въпрос за разделението на християните на католици, православни и протестанти. Скоро имах възможност да разговарям с млад мъж относно това. Той каза:
– Дори и на ум не ми е идвало да се отрека от вероизповеданието си. Всички клонове на християнството си имат своето значение и място. Важното е вярата, а не начина, по който я изповядваш.
В случая не ставаше въпрос за ритуали и традиции, а нещо, което истински отличава човека от другите – вярата в Бога.
– Бог би бил много дребнав, – продължи моя събеседник, – ако даде предпочитанията си на едните пред другите заради начина, по който се кръстят или причестяват. Оскърбяваме Бога ако мислим, че е неспособен да обгърне с любовта си, всички, които вярват в него, независимо на кое вероизповедание принадлежат.
Повод и причина за разделение между хората винаги може да се намери, но това води до спорове, омраза и дори убийства.

Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.