През лятото на 1983 г. с нея се случило нещастие. Баща ѝ бил тракторист и работел на полето. Той ѝ отрязал стъпалата на двата крака. Раса била на 3 годинки. В селото нямало телефон. Детето щяло да умре от загуба на кръв и преживяния шок.
След 12 часа Раса лежала на операционата маса в Москва.
За Ту-134 по тревога издигнат в петъчната нощ в Латвия „разчистили“ коридорите до столицата. Диспечерите знаели, че в празния салон лети малък пътник. Отрязаните части от краката били сложени в замразена риба и летели на съседната седалка.
Детето било поето от младия хирург Датиашвили, извикан по спешност от дома си.  Никой до тогава не бил правил такава операция.
Свалили от самолета носилката. Детето било пребледняло като лист. Хирурга извикал:
– Къде са краката?
На пода изпаднали замразените стъпала заедно с рибата.
Рамаз Датиашвили оперирал бързо. Съшивал кръвоносен съд с кръвоносните съдове, артерия с артериите, нерви, мускули, сухожилия. След 4 часа Хирурга и екипа били вече капнали от умора и напрежение.
9 часа по-късно, когато били направени последните шевове, ходилата на детето се затоплили в ръцете на доктора ….. Нямало вече разлика в отрязаните части на краката и тялото на дете, те били вече едно цяло.

Много възрастни и всички деца са склонни да обвиняват другите за своите нещастия. Това е разбираемо. Кой обича да се чувства виновен? Така сме научени от малки.
Ако детето се удари във вратата, майката вика:
– Виж каква врата, удари ми детето.
Въпреки това, ние можем да бъдем господари на положението и на своя живот, доколкото това зависи от нас.
Когато вземем отговорностите си при сърце, забележете не вината, тогава можем да променим нещата.
Когато е виновен друг – вратата или правителството, тогава този друг може да измени ситуацията. Прехвърляйки отговорността за живота си на накой друг, ние губим контрол над него.

Ако сте суеверни знаете, че счупеното огледалото носи нещастие. Но такова за Бинг Райт е източник на нови произведения. В тях той съчетава например, залез със счупено огледало.
Всяка фотография на Райт е уникална. Това засяга не само залеза, запечатан на снимката, но и разбитото огледало, строшените парчета са различни в отделните работи.
Художникът вярва, че произведенията му ще помогнат на хората, да престанат да вярват в глупави знаци и главно да не се разстройват, че се е счупило огледалото им.
Наистина, във всяка ситуация можете да намерите положителната страна и във всяка горчивина – повод за радост.
Между другото, огледалото не за първи път се използва в областта на изкуството. Дизайнерите отдавна активно го прилагат на мебели, стени, тавани. Фотографи често използват огледалото в работата си, заснемайки  отразено лице или конкретна сграда в него.

Живял на света един цар, който не можел да се съгласи с мисълта, че накой стои по-високо от него. Веднъж той повикал своите министри и ги попитал:
– Кой от нас е по-велик Бог или аз?
Министрите затреперали от страх. Тъй като били достатъчно умни, помолили царя преди да отговорят, да си помислят. Повечето от тях били вече стари и не искали да се подложат на гонения и да нарушат щастливия живот на семействата си. Но те били и достойни хора и не искали да гневят Бога. Дълго оплаквали постигналото ги нещастие, но изведнъж инициятивата поел най-стария министър.
– Оставете на мен, утре аз ще говоря с царя, – казал им той.
На следващия ден, когато целият двор бил събран за тържествения прием, дошъл и този стар министър. Той бил спокоен, ръсете му били смирено прибрани, а челото му било намазано с бяла пепел. Той се поклонил на царя и казал:
– О, господарю, ти несъмнено си по-велик.

Царят засукал мустаците си и изправил глава.

А старият министър продължил:
– Ти си несъмнено по-велик, защото можеш да ни прогониш от царството си, а Бог не може, защото Неговото Царство е навсякъде около нас и ние няма къде да отидем от Него..

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.