Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Изворът, който бликаше под шарената сянка безгрижно и спокойно ромолеше. Дърветата от древни времена са хвърляли сянка над чашата му.
Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда отново, а по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда дълголетие на гората.
Някаква змия, която се криела в този извор, колкото и чист и невинен да изглежда се промъкнала в един старец и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек.
В сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии.
Няма ли някакъв лек за това ужасно зло?
Има, но е непостижимо. Ако човек успее да забрави само за миг…, змията може и да не издържи в него. Човешката разстроена мисъл е причината, която я е родила и хранила.
Чудовищният егоизъм, проявил се при всеки под формата на ревност, е най-страшен демон, промъкнал се в човешкото сърце. Може ли гръд, в която той толкова дълго е живял, да се пречисти?
Миналото, колкото и печално да е, няма да хвърля сянка върху бъдещето. За да му отдадем дължимото значение, трябва да го приемем като един анекдот от Вечността.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.

Много пъти в живота сме искали да бъдем харесвани, почитани. Стремели сме се към съвършенство. Осъзнавайки, че изворите на живота са в сърцето, сме искали да го опазим, да го изчистим. Но можем ли в този свят да не оскверняваме сърцето си, да го опазим чисто?
Ето една мисъл на сирийския писател, която ме накара сериозно да се замисля за отношението ми към хората. Не толкова как да се отнасям към тях, колкото как да ги възприемам.
Попитали Исаак Сирин:
– Как може човек да узнае, че сърцето му е чисто?
– Когато човек смята хората за добри и никой не му се струва нечист или осквернен. Именно тогава сърцето му е чисто.

Група изследователи от швейцарския институт са демонстрирали система, която с помощта на специална „шапка“ с мрежа от датчици, контролира робот.
Частично парализирани хора ще могат да контролират робот,  като използвате само мозъчни импулси. Според изследователите това е решаваща крачка към появата на „аватар“.
При експеримента системата отчитала показателите на мозъчната активност на Марк-Андре Дука, лежащ в болницата на швейцарския град Сион. Управляемият робот бил отделен от човека на 100 километра.
Така мислите на Дука или електрическите сигнали от мозъка му, свързани с представата му, че си движи пръстите, които всъщност са парализирани, се улавяли и декодирали от специален софтуер, предаващ информацията за движенията на робот – „аватар“. Създаденият сега робот представлява 30-сантиметров механизъм, способен да придвижва крайници. Швейцарските учени заявяват, че външния вид на робота няма голямо значение, важно е как работи принципа на управление с помощта на мислите.
Недостатък на устройството е, че е необходима максимална концентрация на човека, а такава концентрация се поддържа трудно за по-дълго време. Мозъкът е устроен така, че в него постоянно се въртят рояк мисли, които объркват устройството. За да може компютъра да разбере главната мисъл, инженерите са създали нещо от рода на „електронно подсъзнание“, позволяващо да се следва главната мисъл, игнорирайки „шума“.
За сега роботът няма интелект, за това човек трябва не само да подава команди но и да получава обратна връзка с робота. Специалистите заобиколили този проблем, като поставили в главата на робота камера и микрофон, които предават на екран пред човека всичко, което вижда робота. Въпреки това, за да създаде този „Аватар“, тази система ще транслира директно в мозъка, заобикаляйки монитора.
Тази разработка е насочена предимно към хора с ограничени движения,  за това на първия етап от работата робота се обучава да прави само най-елементарни действия в дома.
По-рано подобни експерименти с роботи управлявани от мисли са правени в САЩ и Германия, но тогава те били ориентирани само към здрави хора и са се използвали усъвършенствани хардуерни и софтуерни системи.