В Алпите се намира прохода Св. Бернар, който е много опасен за минаване. Снежни бури там има и през лятото, а през зимата се появяват съвсем неочаквано. Пътешествениците минали от там, объркват пътя и намират смъртта си в снега.
Над проход на самия връх се издига известния манастир Санбернар, чиито обитатели след всяка снежна буря се отправят с добре обучени кучета в помощ на застигнатите от бурята. Много от хората биват спасени, а други отравяни само, за да бъдат погребани.
Веднъж монасите намерили жена, почти гола, държаща вързоп от дрехи, от който се подавала малка главичка на дете. Изгубила пътя, чувствайки се обречена на смърт, жената свалила всичките си дрехи и увила детето, надявайки се, че то може да се спаси. Благородните санбернари я намерили, но детето също било мъртво.
Майчината любов е голяма и жертвена. Майката с цената на своя живот е готова да запази живота на детето си, но любовта на Бога към човека е още по-голяма.
Всяка човешка любов, колкото и голяма да е има мярка и граница. Само Божествената любов няма предел. Неговата любов е подарък и всеки Негов дар е любов. Това е толкова велико, че дори не можем да си го представим. Бог ни е възлюбил не заради някаква необходимост, но само поради естествената си Благодат. Обикнал ни е извън всякаква зависимост от каквото и да било, Сам по Себе Си. Любовта Му е толкова безмерна, колкото и непостижима.
Размислете, тази любов е чиста, без смесица от очакване на каквото и да е от наша страна, тя е безкористна и пълна. Какво друго можем да му дадем в замяна освен сърцата си?!

Един свещеник бил повикан при тежко болно момиче. Тя била в несвяст. Майката казала на свещеника, че момичето се бояло да умре, тъй като живота му не принадлежал на Господа.
Свещеникът не могъл да говори с момичето, но се навел към нея и казал:
– „Ще излича престъпленията ти като мъгла и греховете ти като облак.“
След това без да дочака девойката да дойде в съзнание се помолил за нея и си тръгнал. Околните забелязали, че момичето шепне нещо. Майката се наклонила над нея и чула следното:
– Всички грехове са заличени, като мъгла. О, мамо, аз съм щастлива! Всичките ми грехове са заличени, аз съм спасена!
Как тежко болната е чула тези думи, изречени от свещеника и е повярвала в тях, въпреки че е била в безсъзнание, си остава тайна. Може би е имала видение и тези думи са дошли като от небето. Факт е, че тя е получила уверение, че греховете й са простени и тя е спасена.
Докато сме живи и здрави, ние се интересуваме от много неща, но когато умира човек, той се нуждае само от едно, прошение на греховете му.
След прошката идва радостта, а Божията прошка е следвана от ликуване.
Само, когато човек признае:
– Аз съгреших.
Бог може да каже:
– Прощавам ти.

Във влака пътуват майка с дете. Жената търси нещо в чантата си и за това извади всичко от нея. Детето видя две опаковки с лекарства, взе ги и се обърна към майка си:
– Мамо, дай ластичето, с което лелята в аптеката беше вързала тези опаковки с лекарства! Те трябва да са събрани…..
– Синко, – отговори, майката, – ластичето някъде се загуби.
Момчето започна да капризничи, търсейки ластичето, като настояваше, че така трябва. Тогава майката предложи да ги вържат с една панделка. Момчето помисли малко и се съгласи.
Всичкото това наблюдава един мъж в купето. Когато детето заспа, той попита майката:
– Защо е необходимо всичко това? Защо не игнорирахте напълно глупавото изискване на детето? Нима има значение дали тези опаковки са вързани заедно или не?
Майката каза:
– Така се учим да се разбираме един друг. Сега това може да е малко нещо, но по-късно отстъпвайки и правейки компромис ние ще можем да се споразумеем за нещо по-важно.

Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.

Майка четяла на детето си приказка:

„….. На камъка било написано: Ако отидеш наляво ще загубиш коня си, но ще бъдеш щастлив. Ако отидеш надясно ще загинеш, а коня ти ще бъде щастлив. А ако вървиш направо ще оцелеете и двамата, но ще бъдете нещастни.“

Тя се обърнала към детето и го попитала:

– Ти накъде би тръгнал?

Само не изкривеното детско мислене може да роди такъв отговор. То казало:

– За коня би било жалко, нека живее. Бих оставил коня при камъка, а сам бих тръгнал наляво. Как да обясни майката на детето, защо конникът в приказката е тръгнал наляво с коня?