На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Млада двойка синигери си свила гнездо. Женската излюпила три прекрасни птиченца. Те били толкова красиви, че майка се привързала силно към тях. Цял ден майката и бащата отлитали да търсят храна за своите питомци.
Близо до тях имало гнездо със скоро излюпили се пиленца. За тях също се грижели родителите им.
Минало време, пиленцата пораснали и веднъж синигерката чула, че става нещо страшно в съседното гнездо. Майката избутвала от гнездото малките, безпомощни пиленца. Те падали стремглаво надолу, но по чудо оставали живи.
„Колко е безжалостна съседката. У нея няма достатъчно любов и доброта, – помислила си синигерката. – Аз никога така безжалостно няма да постъпя“.
Опустяло съседното гнездо. Излетели всички по работите си. А синигерката продължавала с много любов да се грижи за своите вече пораснали птиченца. Тя по цял ден летяла, за да намери храна на „малките си“, които били вече по-големи от нея. Бащата ги оставил и си създал друго семейство. На синигерката ѝ било тежко и обидно, но любовта към децата ѝ стопявала горчивите обиди, давала ѝ сили…..
Така продължило до есента, когато духнал вятър и съборил малкото гнездо с големите си обитатели. Те силно се ударили, падайки на земята. Крилата им не помогнали да се смекчи удара, тъй като били слаби, а птиченцата били големи. Когато преминала болката им, те опитали да полетят, но не могли и само викали:
– Мамо! Мамо!
Чувайки това силно изплашено чирикане дошла котката. Птиченцата не могли да се спасят, защото не се научили да летят.

Котка хванала петел и искала да го изяде под благовиден предлог. Първо го обвинила:
– Само притесняваш хората с кукуригането си и не им даваш да поспят, оше преди да се е разсъмнало .
Петелът се защитил:
– Но аз ги будя за ежедневната им работа.
Котката не се отказала и продължила с нападките си:
– Противно на природата, оплождаш и майка си и сестрите си.
Петелът се оправдал:
– Но това го правя в полза на собствениците, старая се те да получат повече яйца.
Тогава котката не издържала и изкрещяла:
– Ти какво си мислиш, че твоите извинения ще ми попречат да те изям?
Когато лош човек  реши да направи зло, той ще го направи по своя си начин, не под благовиден предлог, така направо.

Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.

Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.