Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Един ден Слави и Лиза пазаруваха в един супермаркет. Когато минаваха край щанда с плодовете Лиза погледна стреснато към една жена и се обърна към спътника си:

– Мисля, че Божия Дух ме кара да ида и да поговоря с тази жена. Вярвам, че Той ще ми подскаже какво точно трябва да ѝ кажа.

– Добре, – съгласи се Слави, – ще те изчакам ей там.

– Няма да се бавя дълго.

Лиза приближи жената и ѝ каза:

– Извинете, ние не се познаваме, но Божият Дух ми поръча да ви предам следното: „Вие си мислите, че Бог не ви обич, но това не е така. Той иска да знаете, че още държи на вас“.

Жената се олюля сякаш нещо я удари, а после просъска тихо:

– Махай се, религиозна фанатичко.

Лиза се стъписа. Мислите ѝ препускаха бързо:

„Май не направих това, което бе нужно“.

Тя приближи Слави съкрушена и прошепна:

– Изглежда казах нещо погрешно на тази жена. Не ѝ харесаха думите ми.

– Успокой се, – усмихна се Слави. – Тази жена идва към нас.

Когато Лиза се обърна, тя видя жената обляна в сълзи, как с ускорена крачка вървеше към нея.

– Извинете, преди малко бях груба със вас, – едва доловимо каза жената, – но скоро се разведох с мъжа си. В църквата някой ми каза, че Бог никога повече няма да ме обича. Бихте ли се помолили със мен …..?

И там в магазина жената прие Божията любов.

Божият Дух ни помага да свидетелстваме за Христос в света. Той е близо до нас и ни насочва да направим нещо, различно от обичайните ни дела, но това помага на скърбящите да открият пътя към Бога.

Опашката не бе голяма. Недка погледна мъжа до себе си. До него се притискаше малко момиченце, а отстрани пристъпяше дребно момче хванало се за ръката му.

„Прилича ми на самотен баща, – помисли си Недка. – Ето липсва и пръстен на пръста му“.

Изведнъж Недка усети някакво раздвижване в себе си и долови тих глас:

– Плати тези продукти. Няма значение дали имаш пари …. ще получиш.

„Какво ще стане ако се объркат нещата и смутя този мъж?“ – паниката ѝ бе голяма.

Този път Недка усети силен тласък и добави:

„Добре. Разбрах“.

Когато дойде реда на мъжа, Недка се обърна към касиерката:

– Ще платя и неговата сметка.

– Сигурна ли сте? – смаяна попита касиерката.

Количката му бе пълна.

– Да, разбира се, – уверено каза Недка и подаде картата си.

Мъжът се разплака, а момиченцето го прегърна.

– А ето това е, което взимам за себе си, – каза Недка.

А на ум се молеше:

„Господи нека парите да стигнат“.

И Той го направи.

Когато Недка излезе мъжът я чакаше пред магазина. Той плачеше и прегръщаше двете си деца.

– Не знам как да ви благодаря, – прошепна той, задавен от плач.

– Всичко е наред. Не се притеснявайте, – усмихна се Недка.

„Господи, благодаря Ти, – молеше се в себе си тя. – Те имаха нужда от помощ и Ти не ги подмина“.

В неделя Недка отиде със семейството си на църква.

Мина хвалението и пасторът се готвеше да проповядва, когато погледа ѝ попадна в края на реда. Сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.

Там седеше мъжът от магазина с двете си деца. Недка се разплака.

„Дори не съм му споменавала, че съм християнка, – каза си Недка. – Просто се подчиних на Бога“.

Да, Бог е Този, Който бе привел мъжът и малките деца в църквата.

– Господи, благодаря Ти, – молеше се тихо Недка, – че със Своя тих глас ме подтикна да послужа за благословение на Твоите деца. Величая Те, че ме използва в Своя план, в който призова децата Си, за да узнаят повече за Теб.

Добре маскиран мъж влезе в хранителния магазин на ъгъла. Виждаха се само очите му.

Той сложи банкнота от 50 лева на плота и попита:

– Можете ли да ми ги развалите?

Магазинерът отговори кратко:

– Да – и издърпа чекмеджето пред себе си.

Мъжът внезапно извади пистолет и каза гневно:

– Дайте ми всичките пари.

Магазинерът пребледня и с разтреперана ръка му подаде банкнотите.

Когато бе извикана полиция бе установено нещо много интересно:

– Странно, – каза полицаят, – оставил е банкнота от 50 лева, а е получил само 38 лева.

– 12 лева по-малко?! – възкликна невярващо колегата му.

Всички се държим глупаво понякога, дори ако за разлика от този крадец се опитваме да постъпим правилно.

Важното е, какво научаваме от глупавото си поведение.

Ако не коригираме грешният си избор, това може да се превърне в навик, който негативно ще влияе на характера ни.

Понякога е трудно да признаем, че сме глупави, защото това изисква допълнително да помислим за конкретен недостатък, а това е доста болезнено.

Необходимо е да не бързаме при вземане на решение.

За щастие Бог може да използва глупостта ни, за да ни дисциплинира и оформи. Дисциплината не е „приятна“, но обучението ѝ в крайна сметка дава добри резултати.

Боби бе убеден, че върши правилните неща. Той раздаваше храна на бездомници в една скоро организирана малка кухня.

Така той се запозна с много от хората, които живееха на улицата, защото те идваха да получат храна всеки ден. Бе запомнил и имената им.

Един ден Боби забеляза, че от известно време Диди я нямаше. Тя бе слаба девойка, с големи сенки под очите.

Той попита останалите:

– Къде е Диди защо не идва вече?

Повечето не знаеха. Дони току що бе дошъл и дочу, че Боби пита за Диди. Тогава той му каза:

– Тя почина от предозиране на хероин.

Боби бе зашеметен.

– Тук стоя всеки ден и раздавам храна и хляб на тези нещастни хора, – каза си той, – но нито веднъж не съм им казвал колко много Бог ги обича.

След като свърши работата си Боби се размисли.

– Какво означава да бъда призван на мисионерското поле? – запита се той. – Само да раздавам храна или дрехи?

От този ден нататък той реши да задоволява не само физическите нужди на бездомните, но да им разказва за истинския хляб на живота.

Бог ни дава божествено назначение за всеки ден от живота ни.

Всеки ден имаме срещи с всякакви хора – на работа, в хранителния магазин или търговския център, в квартала, в училището на детето си, в лекарския кабинет – навсякъде.

Всяка от тези срещи е възможност за нас да помогнем на някого да оправи отношенията си с Бога.