Лято. Вечер. Всеки би желал в такова време да бъде на чист въздух. Особено ако вашата градина е изпълнена със загадъчен ореол обвиващ новите осветителни прибори.
Тези осветителни тела могат да направят обикновената вечер незабравима.
В днешно време можете да изберете градинско осветление задоволяващо и най-капризния вкус. И въпреки това, дизайнерите продължават да изненадват с нови оригинални решения.
Искали ли сте да се чувствате по-близо до небето? Създайте за себе си и близките си съзвездия на стената. Сега това е възможно благодарение на Kaleidolight.
Този начин за осветление създава завладяващ светлинен ефект. Той се осъществява чрез цветни стъклени тръбички с различен диаметър.
Идеята за тях принадлежи на Али Ганджавян.
Ефектът на звездната светлина или светулките се получава благодарение на алуминиевите накрайници поставени на края на всяка тръба.

Колкото са сложни изчисленията на физиците. Техните резултати са винаги осезаеми и се проверяват в практиката. Сигурна съм, че за електричеството са написани милиони книги, които не съм чела и по този въпрос са работили милиони хора, за които не съм и чувала. Но виждам светлината, която е  от него.

А къде е върховната добродетел, резултат от цялото богословие и всички тайнства?

Духовните ценности на човека остават незабележими, защото са естествени. За това и християнството никога не е на мода. Защото е здравомислещо, а всяка мода си е лека форма на лудост.

Когато в Италия полудяват по изкуствата, църквата им се струва пуританска. Когато англичаните се превръщат в пуритани, църквата им изглежда прекалено артистична.

Църкавата никога не е в крак с времето. Всъщност тя е извън времето и чака моментът, когато модата ще изкара последното си лято. Тя държи ключа към непреходните стойности.

Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано. Още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха. Златистата шума на дърветата не сияеше, както  обикновено, а изглеждаше уморена и потисната. Бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха парцаливи облаци. Често ръмеше.Изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънат ечемик. Храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи. Не се чуваше човешка глъч. Не се мяркаше добитък. По тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени. Обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете мъртъвци.
Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха като изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали със смъртта се плашеха, извиваха шии и все гледаха да побягнат настрани.
Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите ги продаваха и взимаха за тях добри пари.

Две мухи решили да забягнат в чужбина. Срещнали по пътя една пчела и й казали:
– Ела със нас в чужбина, за да живееш по-спокойно. Папагалите твърдят, че там е само лято и денят е безкраен. Всеки живее охолно. Няма глад и страх. Там осъждат всеки, който убива мухите. Тук не живеем, а едва съществуваме. Нито сме живи, нито умрели. Паяците плетат тънки мрежи, за да ни ловят. Днес алчни паразити ни изтребват с разни отрови и мухоловки. От всякъде ни дебнат само беди.
– Е на добър път мухички, – казала пчелата. – Аз оставам тук да споделя със всички радости и болки. Нашенци ме уважават, ценят питите ми. През лятото и зимата се грижат за мен. Вие вървете, но запомнете, че ако не допринасяте нещо за другите и там добро няма да видите.

През лятото дойде нова бригада. Трябваше да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на шарани. Работата бе тежка и нископлатена, защото никой не плаща добре за такава работа. Председателят разведе младия бригадир на групата из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използваха за наторяване или като инсектицид.
— О! — каза младия човек. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — председателят живо си представяше как от езеро към небето се издигат стълбове вода и по небето летят шарани.
— С няколко взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на експлозива и два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви свършим и някоя друга работа.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледаше младия бригадир и явно не хареса огнения плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И младият човек започна да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в стопанството, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и….з
— Недейтe — прекъсна го председателят, защото бил мъдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.
През цялото лято бригада копа с лопати езерото, което можеше да бъде направено за пет дни