Зад прозорците умират бездомници, отхвърлени като боклук. Безпризорните спят в мазетата. Децата се продават за наркотици, а  в нелегални клиники хората се разфасоват на органи, като машина на частите ѝ.
Милостта и съжалението чукат ли на сърцето ви?
Всеки ден в столицата пристигат провинциални работници, които човекомелачката обезобразява.
Хиляди момичета изкушени от бляскавия рай, изобразен в лъскавите списания, завладяват бордеите и публичните домове.
Имаме свобода, която се свежда до избор между веранда и панел.
Давате на просещите, за да се отървете от звънящите монети в джоба си, а към благотворителността се отнасяте като към излишна реклама. Връх на хуманизма се явява „преброяването“ на бездомните кучета. А от мръсните и вонящи бездомни хора се извръщаме със затаен дъх, „Това си е техен избор“.
Императорът Чин Ши Хуанг, унищожи всички книги, за да почнат летописите в Китай от неговото управление. Нашите лидери отидоха още по-далече, пренаписаха историята. Притискайки достиженията на свръхдържавите в „Черната книга на комунизма“.
Безчислени откриватели и тълкуватели са узурпирали историческата истина и са я нагодили според „изискванията“.
Който владее миналото, владее настоящето, а който владее настоящето владее бъдещето.

Месианската еврейска общност в Боулинг Грин щата Канектики скоро е имала необикновен гост, съочредител на Хизбула в Ливан, група посветена за унищожаването на Израел
Д-р Daniel Shayesteh  е бил политически и военен деятел в режима на Ayatollah Khomeini в Иран през 1980г. Той помагал в Хизбула при обучението и възпитанието на терористите, които съставлявали неговото ядро.
Когато посетил месианското събрание ръководено от Джонатан Сакс, вярата в Исус го превърнала от човек на омразата в човек на любовта. Самият той казва: „Това е удивително за мен. Аз бях човек, който обучаваше младежи и девойки срещу християнството….“.
Това заявление на бившият лидер показва, че в Хизбула и ислямистите, които работят там, ненавиждат не само Израел а и хрисианското население в Ливан.
Сега Shayesteh говори в църквите в САЩ и насърчава с книгите си „Христос над всичко“ и „Дом на живот – едно пътуване от исляма към Христос“.

Колкото и да си подготвен от пътеводителите и книгите, пак ще останеш поразен, кагата видиш Йелстоунския парк. Природата сякаш тук е събрала всички причудливи форми, контрасти и багри. Всичко онова, което може да учудва и да очарова.
Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърля частици вар, които като изстине, се втвърдява и образуват цяла система от тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси са ту тесни, ту широки. Те са обградени от висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменят със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено интересна е една висока тераса, която се нарича Кухнята на дявола. Това е тъмно пространство, в което се чува  глух тътен. Наоколо изхвърчат, като черни парцали, прилепи и почти докосват влезлите с крилете си…
И изведнъж нова декорация.  Златна врата от лава в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове.
По-нататък е Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлят струя всяка минута, Постоянно изригващи през двадесет минути. По-долу разноцветни кални извори, розови, жълти, бели….
Тези извори с шум изхвърлят гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади.
Тюркоазната водна колона с необикновена синева и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо има множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудени поточета с водопади…
Ето причудливият по форма гейзер Улей, Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова.
Наистина и тук както навсякъде се виждат хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки.  И навсякъде натрапчиви реклами по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяват тези най-красиви в света пейзажи. Но по стария път се виждат още съвсем незасегнати  места.

Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките.
Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както случаят му подскаже.
Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище.
И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах: „А, ето го най-после изхода!“ – но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак.
Понякога си виках: „А, ето го най-сетне важното и основното!“ – но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.