Дико бе изпратен в командировка далече от дома. Това не се случваше за първи път, но този път той преживя нещо, което го промени.

След съвещанията в голямата зала, Дико бе поканен в един дом за вечеря. Тъй като нямаше къде да отиде, освен в хотела, където бе наета стая за него, той се съгласи.

Дико не бе единственият гост тази вечер в този дом.

Той забеляза , че гостите обслужваше една възрастна жена, на около седемдесет и пет години.

Лицето ѝ бе набраздено от дълбоки бръчки, които свидетелствуваха за труден живот.

Дико се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че тази жена бе силна духом. Очевидно бе, че е минала през много трудности, но те не бяха я сломили.

Очите ѝ излъчваха светлина. Когато сервираше храната на масата се забелязваше с какво голямо удоволствие го правеше.

Доброжелателната усмивка не слизаше от лицето ѝ.

– Коя е тази жена? – попита Дико. – От нея се излъчва невероятна вътрешна красота.

– Това е моята жена, – отговори щастливият домакин.

Когато усети смущението на госта си, щастливият съпруг сподели:

– Несправедливо бях обвинен и вкаран в затвора за дванадесет години. Тежкото бреме за отглеждането на осемте ни деца легна на плещите на жена ми. Но тя бе силна жена и издържа всичко…..

Жените, които притежават такива качества, са достойни за хвала и уважение.

Те са достатъчно силни, за да не дават воля на гнева си, ако с тях постъпят несправедливо. Такива винаги действат като миротворци в конфликтни ситуации.

Животът често ни поднася неприятни изненади. Понякога ни се иска да се откажем, да се ядосаме, да се разстроим.

Способността да се контролирате, да не се дразните, да запазите спокойствие във всяка ситуация, показва вашата духовна зрялост.

А такава жена, която въпреки всичко това остава силна, непреклонна, решителна и знае как да запази мира в дома си, няма цена.

Матьо в чудо се видя. Жена му се кара, после плаче. По някое време вземе с нещо да го замерва. Ту него гони, ту тя си тръгва от къщи. Пълна лудница.

Първоначално му бе мъчно и се опитваше да я успокои, но после вдигна ръце и престана да ѝ обръща внимание.

Един ден Матьо се зачете във вестника:

„Жената крепи дома. За това трябва да се пази здравето ѝ. Понякога се случва тя да избухне в плач, да се нервира, да пищи и удря, с каквото намери и други подобни сцени…“

– Брей, също като моята. Сякаш е бил в къщи и е видял какво върши.

Матьо продължи да чете:

„Тя никога не е доволна, ридае, , неукротима и неутешима е. Постоянно занимава другите със себе си, непрекъснато говори. Може да прибегне и до самоубийство …“

– А, не, тая няма да я бъде. Ще ѝ дам да прочете това. Защо да се съсипва така.

„….. Липсва им любов. Не само физическа, но и душевна….“

– Щом няма любов, – Матьо въздъхна дълбоко, – за жените това може да е много важно. Като се замисля, какво има тя в живота си? Деца. А като пораснат , нищо не остава. Празно. Може би това я мъчи.

„Особено влезе ли в климактериума, нещата се влошават още повече….. Потърсете лекарска помощ …. заведете я на минерални бани …“

– Е, ако е за едни бани, лесна работа. Само да не ми се убие жената. Иначе какво ще правя без нея?

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

На Станислав му се искаше да стартира в закусвалнята си нещо ново и необикновено.

Изведнъж му дойде гениална идея:

– Ще предизвикам хората да вършат добро. Нека у тях се зароди желание да помагат на другите.

Станислав си избра храна, която му харесваше. След това отиде до една жена и ѝ предложи:

– Тази храна е за един човек, когото не познавате. Бихте ли я заплатили вместо него?

Жената се оказа състрадателна и се съгласи веднага, без колебание, да помогне на непознатия:

– Разбира се.

Тя не знаеше, че участва в експеримент и не подозираше какво я очаква.

– Вие можете да изберете каквато храна си харесате, – каза Станислав. – Аз съм собственик на тази закусвалня и реших да провокирам някои от хората, които идват тук. Ничия храна няма да плащате.

Жената се разплака. Станислав я погледна учудено:

– Обидих ли ви? – попита той.

– Не, – каза жената, – Преминавам през много труден период в живота си. При това неблагоприятно време за мен съм принудена да броя всяка стотинка, която ми остава.

– Но вие се съгласихте да платите обяда на непознат, – Станислав се смая.

– Съгласих се, защото знам, какво е да си гладен – и жената се усмихна.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.