Жегите тези дни едва се понасяха. Слънцето сърдито печеше и не прощаваше на никого. Излязоха стопаните на малкия дом в градината, запретнаха ръкави и се хванаха за работа. Започнаха да връзват доматите, че каквито силни ветрове духат напоследък, могат да пречупят крехките стъбълца. Уговаряха се след това да полеят. В жегата земята се бе спекла като кирпич, и малката влага която идваше от помпата, вятърът бързо грабваше.

Зададоха се тъмни облаци. Стопаните се успокояваха, че са далеч и ще успеят да свършат навреме преди да дойде дъжда.

Изведнъж светкавици една след друга започнаха да раздират небето. Прогърмя съвсем наблизо. Клоните започнаха да се превиват пред вятъра, сякаш му се молеха да ги пощади. Притъмня и големи капки дъжд започнаха да удрят по лицата на хората. Всичко се изпокри

Изведнъж забарабаниха „камъчета“ по стъклата, покрива и откритата ламарина. Жената притича до прозореца и изстена:

– Градушка! Господи, смили се над нас, – шептяха безмълвно устните й.

Всички, които бяха в дома, вдигнаха поглед нагоре и извикаха за помощ към Бога.

Жената все още се взираше навън, погледа й беше привлечен от нещо и тя викна:

– Вижте, вятърът задуха хоризонтални, дръпна ледените топчета настрани и ги отнесе нанякъде.

Заваля силен дъжд, но градушката бе изчезнала. Жадната земя поглъщаше с пълни шепи животворната влага и тръпнеше отмаляла.

Когато изгря слънцето, стопаните на малкия дом, излязоха на двора. Нищо в градината не бе повредено. Само бе съборен един кол, но той не бе нанесъл щети.

Усмивка озари лицата им. Благодарност и хвала се издигнаха с ръцете им вдигнати нагоре към Спасителят, Творецът на цялата вселена. Сърцата пееха, а очите им се замъглиха от радостни сълзи.

Джесика е най-младата ни котка. Тя има черно – червеникава козина. В къщи е много горещо и Джесика не може да понася жегата като нас.
Разбира се, че в хладилника е прохладно и той  стана едно от любимите й места.
От 3 до 5 пъти на ден, особено след обед, я слагам в хладилната камера за по-малко от 5 минути, като затварям вратата.
Тя стой там с удоволствие и не иска да излиза. Налага се да я изкарвам насила.
Страхувам се, че ако я държа повече време в хладилника ще се разболее.
Странна котка. И тя е намерила някакъв изход от положението, но дали това е безопасно?

Жега е. Жар се сипе от небето. Маранята бавно извива снагата си над полето. Само един човек, загубен в тази пустош, копае ожесточено земята. Ямата става все по-дълбока и по-дълбока. Под краката му избликна вода, но радостта му нямаше край, когато достигна с лопатата пласт глина. Ръцете му започнаха да работят още по-бързо.
– Ето, това ми трябва.
Като тих полъх се отронват думите от засъхналото му гърло.
С радост напълни една кофа с глина и я качи горе. После още една, още една……., докато край ямата се образува добре оформена купчина от лепкавата маса. Уморен, леко се подпря на образувалото се хълмче.
Замаян протегна ръка към тъмната купчинка и започна да извайва копие на фигурата си.
На третия ден скулптурата бе завършена. Човекът дълго я разглежда и със задоволство добави:
– Сега ще ме помнят дълго, мога да умра вече.
Минаха години. В горещия ден, хората минаващи от там, пускаха кофа в дълбокия кладенец и пиеха до изнемога, подпирайки се на страно оформилата се купчина глина.
– Какъв прекрасен човек ще да е бил този, който е изкопал кладенец на това място – казваха с благодарност пътниците.