Тя се заизкачва по стълбите с малки леки стъпки, като придържаше с пръсти роклята си.

– Браво! – каза й красива жена, която беше седнала сред цветята.

– Упражнявах се да вървя бавно, – отговори тихо тя.

– Какво си решила да правиш? – попита съпричастно жената.

– Искам един ден да вървя като теб, мамо, плавно и грациозно.

Лицето на жената се вкамени. Тя се приближи към момиченцето, наведе се над главата му и каза:

– Няма значение как ходиш, миличка.

– Така ли? – невярващо попита детето.

Тя бе дребно момиченце. Изпитваше болка не толкова от ширината на крака си и стегнатата обувката, нито от отражението в огледалото си, а от тъгата в очите на майка си, когато се споменеше за крака й. За това обикновено избягваха тази тема.

– Не, наистина ….. Благодарна съм, че можеш да ходиш изобщо, – и майка й се усмихна с обичайната си лъчезарност.

Детето не смееше да помръдне, опасявайки се, че чрез диханието си ще пропусне мига. Майката се наведе, целуна я  и разсипа косите й по лицето.

– Хубаво е, че някой може да се наслаждава в такъв горещ и задушен ден, – прокънтя смехът на жената.

Детето усети как майка му се отдалечава плавно, ефирна като слънчев лъч.

Едно момченце се загубило и наддало страхотен рев.
– Момченце, загубило ли си се? – попитал го един минаващ човек.
– Даааа! – продължавал да огласява с рева си всичко наоколо нашият герой.
– Недей да плачеш, – опитал се да го успокои човекът. – Как се казваш?
– Ааааа, като таткооооо! – не спирало да плаче детето.
– А как се казва баща ти? – опитал се да му отклони вниманието човекът.
– Катооооо мееееен, – продължавало да хълца момчето.
– А как се казвате двамата с баща ти? – едва не се засмял човекът.
– Поооо едииииин и същииии начииииин! – заревал още по-силно малкият юнак.

Децата пишат в училище съчинение на тема „Какво бих направил ако имах един милион лева“. Всяко дете е съсредоточило погледа си в листа и бавно пише върху него.

Пепи прави някакви изчисления. Листа му се е изпълнил с множество сметки, задрасквания, таблица от шест цифрени числа…. Той вдига глава, маха неопределено с ръка и продължава да изчислява.

След около 20 минути вдига ръка:

– Госпожо, а можете ли към тях да прибавите още 10 хиляди……..

Майката разглеждала книгите в домашната библиотека. Малката и дъщеря взела голямата Библия и започнала да я прелиства, търсейки в нея картинки.
Майката казала на момичето:
– Сложи Библията на мястото. Ти не трябва да я взимаш. Тази книга е Божия книга.
Тези думи предизвикали в момичето интерес и на другия ден то отново взело Библията. Майка й забелязала това и отново й казала:
– Тази книга е Божия.
– Кажи ми, мамо, ако ти не четеш никога тази книга, защо не я върнеш на Бога?
Библията се явява безусловния Божий авторитет. Тя ни казва в какво и как да вярваме. Открива ни същността на Бога.
Знанията от Библията са необходими за да придобием богат, духовен и наситен със смисъл живота.
Думите на тази Книга имат свойството да запълнят празнините, да прехвърлят мостове на бездните и да превръщат избелелите краски на нашия живот в блестящи скъпоценни камъни.
Библията говори с прост, разбираем език дори за малко дете. В същото време думите й са изпълнени с такава дълбока мъдрост, че целия обширен човешки ум не може да разбере нейните дълбочини.
Научете се да се обръщате към Библията, когато имате въпроси! На нейните страници вие ще намерите правилния отговор за всичко.
Ако Библията лежи само на лавицата във вашата библиотека и не я четете, по съвета на малкото дете, по-добре я върнете на Бога или я дайте на някой, който ще я чете.

Има такива моменти в живота ни, в които търсим само развлечения и не разбираме, че се намираме в голяма опасност.
Ние се отдръпваме от Бога за да търсим наслаждения и удоволствия дотогава, докато не пожънем последствията от нашите решения.
Разбира се, в такива случаи искаме да избягаме или да се скрием някъде. С голямо усърдие и труд търсим някакъв изход.
И в повечето случаи не правим правилния избор. Запомнете, това ваше решение и избор са ви довели до такова състояние.
Мислиш си, че не може да бъде по-лошо от това. Чувстваш силна болка ….. и страх.
Накрая осъзнаваме и чувстваме, че няма вече изход. И тогава се борим със всички сили…. и ни се струва, че всичко е напразно.
Накрая грехът ни надвива и жестоко ни наранява…..
До тогава, докато не извикаме към Бога! И тогава печелим битката, но това не е наша заслуга.
И едва тогава разбираме, че Бог никога не ни е напускал. Той ни обича и иска да излекува дълбоките ни рани.
Той ни казва:
– Ти си мое дете. Никога не се отдалечавай от мен. Не ме оставяй и аз ще бъда с теб навсякъде, ще те пазя и ще ти помагам!