Нямаше друг начин, Вероника трябваше да замине. Съпруга и почина при автомобилна катастрофа и сега тя сама отглеждаше дъщеря си.

Сестра ѝ разбра за затруднението ѝ и предложи:

– Доведи малката Пепи при мен. Моите момчета много я обичат, няма да я оставят сама.

Вероника въздъхна тежко, прегърна сестра си, а в очите ѝ изби влага.

– Благодаря ти, Стела. Бях готова да се откажа …. знаеш, че за Пепи всичко бих дала.

– Върви и не се безпокой, ще се грижим за нея.

– Пепи взима витамините си, но само ако получи шоколадов бонбон и …. не забравяй, че е малко срамежлива, …..страхува се от тъмното. А колкото до братовчедите си, тя също много ги обича …..

Младата майка изреждаше правилата и забраните за дъщеря си, а по-голямата ѝ сестра я слушаше внимателно и кимаше с глава.

Когато седна в самолета, Вероника затвори очи и се помоли:

– Господи, никой не познава дъщеря ми повече от мен. Тя е скъпоценна за мен. Аз не мога да бъда с нея, но Ти можеше …

Когато се тревожите за някого, поверете го на Бог. Той го познава най-добре и много го обича. Няма да го остави и ще се погрижи за него.

Района бе горещ, а почвите бяха бедни. Откак се засели на това място Марко все се питаше:

– Какво да засадя тук? Кое плодно дърво ще вирее на такава земя?

Неговия комшия Хасан, когато разбра за притесненията му го посъветва:

– Засей смокиня. Тя не е взискателна. Издържа на горещина и няма претенции относно почвата. Отглежда се съвсем лесно.

– Знам, че плодовете ѝ са много сладки и съдържат калий, – прибави Марко. – Някои ги използват при сърдечно съдови заболявания, повишено кръвно налягане, отоци и анемия.

– Тука я използваме против запек, – сподели Хасан. – Накиснем сушени плодове от нея в дървено масло и сутрин ги ядем на гладно.

Марко послуша съседа си и насади няколко смокини в двора си.

Повечето от дръвчетата дадоха плод, но едно от тях макар и да се разлистваше, нищо нямаше по него.

Бяха изминали две години, откак Марко ги бе насадил. Една сутрин той излезе погледна разлистилата се смокиня пред себе си и потърси плод по нея.

– О, пак случих на безплодната, – въздъхна тежко Марко. – Ще взема да я махна …

Хасан го дочу и му извика:

– Постой, не я унищожавай. Окопай я и я натори и ако тогава не даде плод, отсечи я.

– Твоите думи ме върнаха към историята за безплодната смоковница и Христос, – засмя се Марко.

– Ти за нея не мисли, – махна с ръка Хасан. – По добре си припомни за плодоносното дърво в Рая, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец, а листата му служеха за изцеление.

Марко се замисли. Постоя така вперил безизразен поглед напред, а после се размърда като събуден от сън и каза:

– Две дървета с две различни съдби. Те са като два противоположни образа, които олицетворяват хората. Едни които не дават плод и други, които са готови да предложат най-доброто от себе си, дадено им от Господа.

Слънцето грееше и стопляше поизстиналите крака, ръце и лице на дядо Стойко. Много години бяха изтекли пред очите му, но той все още се държеше.

Манол се бе отбил при него и му разправяше:

– Представяш ли си? Господ му казал: „Лазаре излез вън“ и мъртвеца така опакован излязъл. Ей, това е голяма работа.

Дядо Стойко се усмихна:

– Във всеки от нас лежи този мъртъв, победен, често безнадежден човек.

– Да, така е, – почеса се по главата Манол.

– И днес, – дядо Стойко се загледа в далечината и продължи, – Исус ни казва: „Не се страхувайте! Аз съм възкресението и животът! Този, който живее в теб и изглежда безнадеждно мъртъв, може да възкръсне само чрез Моето Слово!”

Манол гледаше стареца и попиваше всяка негова дума.

– Така и ние преминаваме от временното към вечното, – заговори още по-уверено дядо Стойко, – от смърт към живот, от нашите поражения към победа с Господа.

– Колко много ни обича Господ, – възкликна Манол.

– Той понесе наказанието, което ни се полагаше, за да имаме вечен живот, – прибави дядо Стойко.

Станислав от известно време наблюдаваше сина си. Бе забелязал стремежа му всичко да изпълнява идеално.

Един ден той не се стърпя и се обърна към него:

– Петре, думата „перфектен“ винаги ми е звучала злокобно и подвеждащо.

– Нека не бъде перфекционизъм, а да кажем желание за съвършенство, – заяви примирено Петър.

– И все пак, – продължи настойчиво Станислав, – независимо как ще го наречеш, според мен е сериозно психологическо заболяване, което спира хората да поемат необходимите рискове.

– Татко, – засмя се Петър, – не си ли се замислял по-точно за значението на тази дума?

Станислава тръсна уморено глава и погледна изненадано сина си:

– Не разбирам какво имаш предвид ….

– Да кажем, – Петър спря, а след това смело продължи, – представи си я като дума изразяваща зрял, изпълнен или поточно цялостен човешки индивид. За целта е необходимо, просто да освободим място за растеж и така да станем достатъчно зрели.

– Мислиш ли, че ако спазваш дадени правила, можеш да станеш съвършен? – попита предизвикателно Станислав.

Петър се замисли. Той си имаше свой принцип в това отношение: Когато нямаш готови отговори по дадени въпроси, по-добре е да замълчиш, за да обмислиш нещата, както трябва.

След кратък размисъл Петър вдигна глава и сподели мислите си:

– За да бъдеш цялостен, готов да даваш и да получаваш от другите, …. просто трябва да пуснеш това, което затваря сърцето ти за общение.

– Днес всеки от нас има свое обяснение за съвършенство, – наблегна Станислава. – Това могат да бъдат притежания или навици, към които се придържаме, но това е един безполезен опит, с които се опитваме да контролираме нещата.

– И тогава какво трябва да правим, предприемем или приемем за верен критерий?

– Цялостно изграждане, растеж и израстване са възможни единствено в Господа.

– В това си напълно прав. Съгласен съм, че само в Него човек може да се осъществи в цялата си пълнота.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.