Връщаше се от Ню Йорк, където беше преподавал в тамошния университет. Сиви облачета надничаха през илюминаторите, но той не им обръщаше внимание. Мислите му бяха върху любимото му занимание, за което отделяше много малко време напоследък.

Изведнъж седалката се разтресе и хората се олюляха наоколо. Едва сега забеляза загрижените им лица.

Чу се мъжки глас по уредбата, навярно това беше пилотът. Той съобщи:

– Имаме повреда в единият двигател ……. може да се наложи аварийно кацане.

Мислеше си, че е близо вече до летището, което обуславяше края на пътуването му, но уви …..не.

Жената, която седеше до него много се изплаши. Четиридесет годишна съвсем обикновена на вид, с нищо не привличаща погледа. Смътно си спомни, че по едно време му бе разказвала за работата и съпруга си или нещо от този род, но той само кимаше, а мислеше за съвсем друго.

Когато самолетът силно се наклони, надписът за пристягане на коланите започна да свети настойчиво. Жената в уплахата си го хвана за рамото.

Той също се изплаши. Единствената му мисъл беше, че иска да остане жив след всичко това. Изпадна във паника, когато жената го стисна по-силно за рамото той я изблъска от себе си.

Странно, винаги е смятал, че в критична ситуация инстинктивно ще прояви смелост и ще помага на другите. Но действителността беше много по-различна.

Няколко минути по-късно кацнаха благополучно. Жената не искаше да го погледне. Извърна се настрани и заплака. Не му позволи да ѝ помогне с багажа. Не желаеше да го види.

Лицето му беше мрачно и навъсеното, то явно показваше какво чувстваше в момента.

Как щеше да разкаже на жена си за станалото? Тя и без това го смята за егоист, за човек, който изобщо не му пука за другите.

Колкото и да се напъваше да се представя добре, в критичната ситуация се провали. Трябва да направи нещо, дълбоко в сърцето си той съвсем не се смяташе за егоист.

Взе чантата си и се отправи към към аерогарата. Тълпата го погълна и той забрави за случилото се.

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Спорът се беше ожесточил. Бяха докоснати доста спорни и парливи теми.
Изведнъж от групата ясно се открои силен мъжки глас:
– А може ли да се случи така, че да има втори потоп.
Една част от хората се засмяха. Някой потупа мъжа разбиращо, относно страховете му, по рамото и спокойно каза:
– Това вече се е случило още, когато Ной е посадил лоза и от плода му е направил вино. От този „потоп“ са пострадали много повече хора, отколкото от първия ….

Един човек пътуваше до планинско езеро. По пътя нагоре започва да вали сняг. Той излиза, за да сложи вериги на гумите си. Докато той прави това, друг автомобил се ударя в колата му и тя с трясък се разбива в скалите.
С ужас продължава към планината. Сега сред вятъра и снежната буря започва да чувства, че се разболява, стигайки до мястото, където трябва да има навес, го очаква изненада, него го няма
Той крещи в отчаяние:
– Защо все на мен, се случва така, Господи?
В това време се отварят небесата и се чува глас:
– Защото някои хора ме признават само на думи, но са ме изключили от живота си.
Външната показност, не винаги съответства на вътрешното състояние на човека. Но Бог заради любовта си, ни прощава прегрешенията и ги изтрива.
Ако вие сте приели Исус Христос за свой Спасител, Той няма никакво осъждение към вас, които сте в Христа.
Тогава защо се случват лоши неща на „добри“ хора? Трябва ли да обвиняваме Бог, когато имаме проблем?
Каквото и да се случи в живота ни, то е свързано с нашата промяна, изграждане и израстване в Господа.