Дошъл един човек при шивача и започнал да пробва поръчания си костюм. Стоейки пред огледалото забелязал, че полите на сакото не са много равни.
– Не се притеснявайте, – успокойл го шивачът. – Ако държите по-късия край на съкото с лявата си ръка, никой няма да забележи нищо.
Купувачът последвал съвета му, но забелязал, че реверът на сакото вместо да лежи се загъва нагоре.
– О, това ли? – казал шиваът. – Дреболия. Само трябва да обърнете глава и леко с брадата си да притиснете ревера.
Купувачът приел и това, но забелязал, че панталоните са прекалено малки и леко ги подръпнал.
– Не се притеснявайте, – утешил го шивачът. – Подръпвайте надолу с дясната си ръка панталоните и всико ще бъде наред.
Мъжът се съгласил и с това, и взел костюма.
На следващия ден излязъл на разходка и правел така, както го бил посъветвал шивачът. Двама старци играели на шах. Когато го видели прекъснали играта и се загледали в него.
– Боже мой! – казал единият. – Погледни колко е нещастен този инвалид!
Вторият старец се замислил за малко, а после промърморил:
– Да си инвалид не е добре. Интересно, от къде е взел такъв хубав костюм?

Хората около вас не знаят какво се върти в главата ви. Те не виждат вашите мисли, емоции, мечти или мотивите на вашите действия. Така те не виждат и вашата вяра в Христос.
За тях е достъпно само тяло ви. По външния ви вид, те оценяват това, което се случва вътре във вас. Намръщеният поглед свидетелства за недоволство. Усмивката говори за благодарност и добро настроение. Свитите юмруци показват враждебност и гняв.
Сега разбирате защо апостол Павел ни призовава да представяме телата си в жива жертва? Ето и отговорът. Това, което се случва с тялото ни, показва на окръжавщите, какви сме ние в действителност.
Ние можем много да говорим за християнската си вяра, но ако тялото ни свидетелствува противното, хората имат пълно право да се усъмнят в нашите думи.
Дрехи, думи, навици с всичко това трябва да прославяме Христос.
Ние трябва  да бъдем „…безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“.
От поведението на твоето тяло вижда ли се твоята вяра в Христос?

Един монах отишъл при един отшелник и му казал:
– Срещнах единствения човек в света, който имаше за себе си добро мнение.
Отшелника се навел, след това вдигнал глава и казал:
– Бъди сигурен, че ако човек има добро мнение за себе си, то това е единственото хубаво становище, което той притежава.

Седяха край масата, всеки потънал в своите мисли и проблеми.

– Тошо, – въздъхна Надя, – интересно ми е защо дядо ти по бащина линия са го кръстили Чапрашанов, а не Чапрашъков или Чапрашиков?

Мъжът вдигна глава и погледна жената безизразно:

– Че каква е разликата?

Жената беше въодушевена, от своето откритие и настъпателно продължи:

– Нали чапрашък или чапрашик означава объркан.

– Не объркан, а заплетен, – недоволно измърмори Тошо.

– Е, добре де, заплетен да е …, – Надя продължи въпросително да гледа мъжа си.

– Ами тогава сама си отговори. Вероятно дядо ми се е заплел в някакви далавери.

Надя се засмя силно и пискливо.

– Не се смей, – скара ѝ се той.

– Защо, – погледна го право в очите жената. – Моят чичо се казваше Чекеджеков.

Тодор ококори очи:

– Сериозно ли?

– Ами да, – продължи весело Надя.  – Само че чекеджек означава още и теглич на турски, а моите братовчеди се срамуваха от нея и я смениха с бащиното си име. Така станаха Петрови

Тошо се засмя:

– А знаеш ли какво означава кьопоолу?

– Вид ядене с печен патладжан, – бързо като ученичка отговори Надето.

– Ама и с чушки, чесън и т. н. Скълцано и посипано с оцет , сол и олио. Само, че на това ядене само ние българите му викаме така. Всъщност кьополу означава кучи син, подлец.

Двамата се спогледаха и се засмяха. Каква излезе тя, едно казваш, а останалите друго разбират?!

Проповедта продължила доста дълго. Уморени от слушане, хората имали чувството, че е четвърта подред….
Проповедника невиждайки уморените и унили лица на хората казал:
– Нека да прочетем още едно място от Свещеното Писание, още няколко стиха…. Дайте да прочетем по-добре цялата глава. Господ ни е дал много повече, отколкото заслужаваме!
Една жена се обадила:
– Не мисля, че е така. Той ни е дал повече, отколкото можем да поберем!