Лондонският „Обзъвър“ на 18 март 2001 г. е съобщил, че британската полиция обмисля използването на американската Моторизирана система за отказване.

Тази система е известна като „зашеметител“, използващ „насочен лъч“.

Когато влезе в контакт с кожата, създава неприятно усещане за парене. Според Пентагона лъчът не причинява трайни увредания. Никой не е ранен, а тълпата или вражеските войници се разпръскват.

Оръжието използва същия лъч, който можем да открием в микровълновата фурна. Движейки се със скоростта на светлината, той прониква на по-малко от милиметър под кожата и бързо загрява повърхността й. Това предизвиква защитната реакция на тялото – усещане за болка. В момента, когато човек се озове извън обсега на лъча, болката изчезва. Кой знае какви оръжия във въздуха, водата и храната експериментират върху нас.

Не е лесно да блестиш! Светлината се добива с цената на това, което я поражда.
Негорящата свещ не свети. Горенето предшества сиянието.
Ние малко ще допринесем за другите, ако не сме самоотвержени.
Горенето внушава идеята за страданието. Ние изпадаме в ужас от всичко, което причинява болка.
Склонни сме да вярваме, че за да допринесем за доброто на света, трябва да сме физически силни, заети с неуморна дейност, а сърцето и ръцете да са изпълнени с желание за милосърдие.
Но когато попаднем в пустинно място, легнем болни на легло и организма ни се изтощи от болка, като че ли животът ни свършва, чувстваме се безполезни и не можем да направим нищо повече.
Въпреки това, ако сме търпеливи и покорни, можем уверено да кажем, че принасяма много повече полза за света и сме голямо благословение в дните на страданието и болката си, отколкото по времето, когато сме действали и сме могли да правим толкова много неща. Ние горим и сияем. Само, който гори, може да блести.
Славата на утрешния ден е пуснала корени в неприятната работа извършена днес.
Много гонят славата, но не искат да носят кръста, искат да сияят без да горят, но разпятието предшества коронацията.

Да премълчиш не означава да се съгласиш или да направиш компромис. Това означава да останеш глух. Глух към какво?

Често ние си премълчаваме, защото не чуваме и сме станали глухи към човешката болка и мъка.

Нека да бъдем чувствителни към нуждите на другите и да не оставаме безразлични.

Това, което сега изглежда, сякаш не ни засяга, ще даде отражение в живота ни напред.

Не се самозалъгвайте, всяка мъка, всяка болка, която не е намерила откли, рикошира във всеки един от нас.

Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Когато Тейлор Карпентер се родила, трябвало да я носят на голяма възглавница. Била й поставена диагноза „вроден дефект на костите“.

Хората с такава диагноза се раждат с дефект на съединителната тъкан или без възможност да я произвежда, поради липсата на колаген тип 1.

На 19-годишната Карпентер костите са много слаби. Тя се придвижва с количка. Дребна е на ръст, но е трябвало да претърпи множество операции, за да се имплантират метални пръчки в краката, ръцете и гърба.

През тази година е издала първия си албум с 10 песни. Музиката й е вдъхновяващо свидетелство, което е докоснало много хора.

Шест месеца след като се е явила на прослушването, за да участва в една група и е била приета в нея, тя е казала, че е написала песен. Берихил разказва, че го попитала дали е слушал някоя нейна песен. Малко след това взела китарата и изпяла песента си „Ти си ми нужен“. Скоро била поканена в студио, където песента била записана.

– Аз се моля и благодаря на Бога за всеки нов ден в живота ми и за моето прекрасно семейство. Ако съм изправен пред болката по време на деня, аз обикновено просто спирам и се моля тя да спре, и ако тя продължава аз вземам лекарството,- каза Тейлор – Имам много висока поносимост към болка, бели ме всяка кост и все пак Бог ми дава сили всеки ден. Смятам да следвам Господа и да отида там, където Той ме води. Надявам се да напиша още песни.. Знам, че Бог има план за бъдещето ми и Му се доверявам напълно.

Карпентер заяви, че нейните песни са дадени от Исус.

– Исус е единственият ни източник на любов, сила, надежда и мир. Когато пея, Светият Дух пее през мен и докосва сърцата на хората и им дава надежда, – каза тя