Малкият Ники седи срещу баща си и съсредоточено го наблюдава. Изглежда любознателното момче иска да зададе поредния въпрос на баща си, но той е много зает. Момчето кипи от напрежение, но изчаква най-благоприятния момент и казва:
– Татко, ти казваш, че семейството е като една малка държава. А ти какъв си в нея?
– Президент, естествено!
– А мама?
– Власт.
– А баба?
– ФБР.
– А аз какъв съм?
– Ти …… Ти си народът!
След един час Ники звъни на баща си на работното му място:
– Господин президент, при властта дойде друг президент, ФБР спи, а народа се вълнува!

Веднъж една мъдра баба казала на внука си:
– Всеки човек, сътворен от Бога, се явява решение на нечий проблем.
Внукът много се изненадал от думите на баба си.
– Ти си решение на нечий проблем, – повторила тя.
Гледайки неразбиращото лице на внука си обяснила:
– Дарът, който Бог ти е дал, може да не е необходим на всички, но безусловно е необходим на някой – усмивката ти, любовта ти, твоята сила, ……

Лято е. Родителите изпращат малкия си син на гости при баба му и дядо му. По пътя детето е съпроводено от баба си.
Автобусът лети. Покрай него минават малки селца, високи дървета, гори и бълбукащи чешми. Край пътя има доста малки паметни плочи, напомнящи жертвите от пътно транспортите произшествия станали на това място.
Детето се обръща към баба си и пита:
– Какви са тези паметници? Защо са поставени тук?
Бабата неохотно обяснява:
– Станали са катастрофи, аварии и някой е загинал …. Пристигнали са бързо до края си…..
На внукът изскочиха очите от уплаха. Паниката надделя и детето едва не изкрещя:
– Ой, …… авария!

Лошо е да си болен.
Баба Нина настина и легна болна от ангина. В дома си живееше сама. Не можеше да става от леглото и плачеше безпомощно.
Тя имаше куче, късокосместо, от неизвестна порода. То стоеше неотклонно до кревата й и я гледаше с безпокойство.
Изведнъж животното, като че ли нещо се сети и излезе от стаята.
След малко се върна. В устата си държеше мазен, миризлив кокал. Вероятно, той е бил скрит за „черни дни“.
Кучето постави кокала на възглавницата и започна да го побутва с носа си към болната жена. Сякаш й казваше:
– Хапни си!
Баба Нина обърса сълзите си. Усмивка заля лицето й. Погали кучето и вече развеселена добави:
– Благодаря! Много си грижовен.

Дядото седи на стола поглежда от време на време през прозореца и отново забожда глава във вестника. Внукът му се суети наоколо. Рови, преобръща, сумти и се ядосва.
Накрая идва при дядо си и казва:
– Дядо къде е фенера?
– За какво ти е притрябвал сега фенера? – гледа дядото над очилата своя внука.
– Трябва ми светлина, отивам на среща! – нервно отговаря момчето.
Дядото се усмихва на припряността на внука си и казва:
– Мили мой, когато бях на твоите години ходих на среща без фенер.
Момчето вдигна ръце и изсумтя:
– Е и какво? Погледни, – сочейки баба си, на един дъх казва, – какво си избрал в тъмното?