Това бе една дългоочаквана почивка. И те не можаха да повярват, когато тя се осъществи.

Янко и Светла отседнаха в един прекрасен стар крайбрежен хотел с огромни прозорци и дебели каменни стени.

Един ден в района се разрази буря. Разбунтуваното море яростно удряше по стъклата на прозорците и по вратите.

Хората в хотела бяха спокойни. Стените на сградата бяха каменни, солидни и здрави.

Янко се загледа навън и попита:

– Това напомня ли ти на нещо?

– Бурята е като кризите, които ни връхлитат в този свят, – бързо отговори Светла.

– В такова време, – отбеляза Янко, – Бог използва нас, за да помогнем на уязвените да намерят безопасност.

Бурята отмина. Морето се успокои, а чайките започнаха безгрижно да прелитат.

– Все още си мисля за тези, – Светла премести падналия кичур коса зад ухото си, – които са изправени пред природни бедствия или бягат от „безмилостни“ режими.

– Богът на убежището ни дава сили за такива, за да им помогнем да намерят безопасност не само сега, но и занапред, – подчерта Янко.

– Да, Той е защита за бедните, прибежище за нуждаещите се в бедата им, укритие при буря и сянка при пек, – усмихна се Светла.

Теодор бе само на три години, но ходеше с майка си да разтоварва хранителни стоки от микробус за нуждаещите се в района.

Една неделя майка му каза:

– Днес няма да ходим, защото микробуса се е развалил.

– О, не, – възкликна с тревога малкият Теодор. – Как ще доставят храната на хората?

– Трябва да се съберат пари и да се купи нов микробус, – обясни майка му.

Теодор се усмихна:

– Аз имам пари.

Той излезе от стаята си и след малко донесе пластмасов буркан пълен с монети. Богатството на Теодор бе около 30 лева.

Въпреки, че малчугана нямаше много, Бог събра жертвеното му приношение с даренията от други хора. И така бе осигурен нов микробус, който обслужваше района.

Малка сума, предложена щедро, винаги е повече от достатъчна, когато се постави в Божите ръце.

Когато се фокусираме върху това, което нямаме, рискуваме да пропуснем да гледаме как Бог прави велики неща с това, което имаме.

Района бе горещ, а почвите бяха бедни. Откак се засели на това място Марко все се питаше:

– Какво да засадя тук? Кое плодно дърво ще вирее на такава земя?

Неговия комшия Хасан, когато разбра за притесненията му го посъветва:

– Засей смокиня. Тя не е взискателна. Издържа на горещина и няма претенции относно почвата. Отглежда се съвсем лесно.

– Знам, че плодовете ѝ са много сладки и съдържат калий, – прибави Марко. – Някои ги използват при сърдечно съдови заболявания, повишено кръвно налягане, отоци и анемия.

– Тука я използваме против запек, – сподели Хасан. – Накиснем сушени плодове от нея в дървено масло и сутрин ги ядем на гладно.

Марко послуша съседа си и насади няколко смокини в двора си.

Повечето от дръвчетата дадоха плод, но едно от тях макар и да се разлистваше, нищо нямаше по него.

Бяха изминали две години, откак Марко ги бе насадил. Една сутрин той излезе погледна разлистилата се смокиня пред себе си и потърси плод по нея.

– О, пак случих на безплодната, – въздъхна тежко Марко. – Ще взема да я махна …

Хасан го дочу и му извика:

– Постой, не я унищожавай. Окопай я и я натори и ако тогава не даде плод, отсечи я.

– Твоите думи ме върнаха към историята за безплодната смоковница и Христос, – засмя се Марко.

– Ти за нея не мисли, – махна с ръка Хасан. – По добре си припомни за плодоносното дърво в Рая, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец, а листата му служеха за изцеление.

Марко се замисли. Постоя така вперил безизразен поглед напред, а после се размърда като събуден от сън и каза:

– Две дървета с две различни съдби. Те са като два противоположни образа, които олицетворяват хората. Едни които не дават плод и други, които са готови да предложат най-доброто от себе си, дадено им от Господа.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.

Предстоеше избиране на нов представител за Народното събрание от района. Според новите разпоредби се изискваше да се даде предимство на младите хора.

На насроченото събрание в салона, миришещ на пот и стари гуменки и галоши, се събра доста народ.

Дойде ред и на Слави Овчаров. Той вече не бе обикновен млад човек, а личност със специални качества, обграден от народното доверие.

Слави бе дребен, но пъргав, свенлив и питащ се за какво са го изтъпанели отпред. Въпреки всичко на лицето му бе цъфнала демократична усмивка.

Водещият на събранието прочете биографията му с нагласени „важни“ епизоди от живота му. Бях го нарочили и за главен редактор в местния вестник, за да изпъкне заангажираността му към района, въпреки че пописваше от време на време и то само клюки дочути от пазара в понеделник и кръчмата на центъра.

Дадоха думата на Слави. Той обърса с кърпа потното си чело и с приятен омайващ глас започна.

Първоначално думите му звучаха неуверено, но постепенно Овчаров набра сила, сякаш се напъваше да излезе от костюма си и да остане само със своята непреодолима сърдечност.

– Народът ни не еднократно е подтискан, ограбван и лъган …. Знаете моите предложения – и погледна в листовете пред себе си, – нова болница в селището ни, мост с красиви лебеди над канала, …

– На кого ли ще е нужен , – измърмори под носа си някой от публиката.
– … масови излети, тържествени трапези по празниците ….. Очакват ни щастливи дни в бъдеще, – заключи Слави тържествено сред вялото ръкопляскане на седящите отпред.

Поканеният фотограф щракна няколко пъти, за да запечата събитието, което щеше да заеме първа страница на местния вестник.

След като разтуриха събранието някой и друг от по-старите потупаха бащински Слави по рамото и му пожелаха успех в парламента. Той им се усмихна, въпреки че не знаеше какво всъщност ще прави там.