Григорий дошъл в Печерския манастир при отец Федосий. От него той се научил на смирение, подчинение… Особено бил прилежен в молитвата и за това получил власт над бесовете. Дори когато били далеч от него, крещели: „О, Григорий, гониш ни с молитвата си….“
Тъй като древния враг по никакъв начин не можел да навреди на монаха, научил зли хора да го оберат. Той нямал нищо друго освен книги.
Една нощ крадците дошли и зачакали, кога Григорий ще отиде на сутрешна молитва, за да влязат и да го оберат. Монахът усетил идването им. Обикновено той не спял по цели нощи, а пеел и се молел в средата на килията си. Помолил се и за тези, които дошли да го ограбят: „Господи дай сън на слугите си, защото те напразно се трудят да угаждат на врага“.
И те спали пет дена и пет нощи. Когато се събудили монахът ги попитал: „До кога ще стърчите тук напразно, мислейки да ме ограбите? Идете си по домовете.“
Те станали, но не могли да вървят, защото изнемогвали от глад. Григорий ги нахранил и ги пуснал.
Когато за това узнал владетелят на града, заповядал да накажат крадците. Натъжил се Григорий, че заради него ще накажат тези хора. Тогава той отишъл, подарил част от книгите си на владетеля, а крадците били пуснати.
Останалата част от книгите продал, а парите раздал на бедните, като си мислел: „Да не попадне някои в беда, ако реши да ги открадне.“
Нали сам Бог е казал да не си събираме богатства на земята. Те могат да бъдат обрани от крадци. Нетленните съкровища са на небесата, където молец и ръжда няма да ги повреди, нито крадци могат да ги оберат.
А твоето богатство къде е?

Би ми се искало да ви разкажа за учители си по естествени науки, които съм имала в началното, основното и средното училище. Много малко от тях се опитваха да изградят мислещи личности от нас.
Всичко се свеждаше до наизустяване на периодичната таблица на елементите, на формулите за лостовете и наклонените равнини, на фотосинтезата при зелените растения, на разликите между антрацитните и битуминозните каменни въглища….
Нямаше усещане за погрешните идеи, в които хората някога са вярвали.
При лабораторните занимания в гимназията имаше предварително известен отговор, до който трябваше да достигнем. Когато не успявахме, получавахме слаби оценки.
Не получавахме насърчение да отстояваме собствените си интереси, подозрения или съмнения. На последните страници на учебниците имаше неща, които изглеждаха много интересни, но учебната година винаги свършваше, преди да стигнем до тях.
В библиотеките се съхраняваха прекрасни книги, но те не се споменаваха в класните стаи.
Сложното делене се преподаваше като набор правила от готварска книга — без никакво обяснение за това как тази особена последователност от прости деления, умножения и изваждания дава правилния отговор. В гимназията извеждането на корен квадратен се предаваше с благоговение все едно беше метод, даден на хората от върха на планината Синай.
Нашата работа се свеждаше до запомнянето на това, което ни е било заповядано. Получи верния отговор и няма никакво значение, че не разбираш какво всъщност правиш.
Това ни направи неактивни, слабо преценяващи и робуващи на избрана идея. Всяка инициатива бе умъртвявана в зародиша си.
Сега има повече свобода и повече възможности, но какво правим със всичко това?

Преди няколко години за Рождество била издадена една книжка с необичайно заглавие: “ Ако не беше дошъл Христос“. В нея се разказвало за свещеник, който в навечерието на Рождество сънувал свят, в който Исус никога не се е раждал.

В съня си забелязал, че няма никакви приготовления за празника. Никой не споменавал за Христос. Излязъл на улицата, а там нямало нито една църква. Върнал се в стаята си, а там всички книги за Спасителя били изчезнали.

Някой позвънял на вратата.  Малко момиченце го викало да навести умиращата му майка. Той побързал след детето. Когато влязъл в стаята на болната, седнал на края на леглото и казал:

– Аз ви нося думи на утеха.

Отворил Библията, но тя завършвала с книгата на Малахия. Новият завет отсъствал, нямало и думи за надежда и спасение. Той навел глава и заедно заплакал с болната отчаяно.

Два дни по-късно свещеникът стоял на гробището и присъствал при спускането на тлените останки на жената. Нямало думи за утеха, нямало и думи за възкресение, оставала само една безкрайна раздяла. Изведнъж той разбрал, че „Той не е дошъл“ и горчиво заплакал в съня си.

Внезапно се събудил от радостна песен идваща от близката църква. Станал и се зарадвал: „Той дойде“.

Нека да не забравяме в този ден радостната вест: „Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“ Лук. 2:10,11.

Това не е сграда, в която са събрани достатъчно количество книги. Това е Националната библиотека, която често се нарича, Марциана и има около 13 000 ръкописи, 2883 старопечатни книги и 24055 книги от 16 век.
Всичко започва от 31 май 1469г., когато кардинал Бесарион принася в дар на Венецианската република колекция от книги наброяваща 750 ръкописа на латински и гръцки език, без да се броят старопечатните книги. Трудно се съхранява такова богатство особено, когато към него се прибавят и нови екземпляри добавени от аристократичните семейства. Затова било решено да се построи специална сграда, където да се съхраняват тези книги.
Голям принос за изграждането на Националната библиотека има инвеститора Пиетро Бембо. През 1537г. започнало строителството на библиотеката по проект на Якопо Сансовино, а дострояването ѝ е проектирал Скамоци през 1580г.
Броя на книгите и цените книжа нараснал и Националната библиотека била разширена за сметка на съседните сгради, в които се складирало „безценното съкровище“. Така бил запълнен с книги и монетния двор построен през 1537-47г.

Мери Кингсли е била невероятна жена от Векторианаската епоха. Тя заменя скучния живот в Англия с увлекателно пътешествие в Западна Африка.
На една от малкото й фотографии можете да видите Мери, като слабичка, изпълнена с достойнство дама, с гордо вдигната глава и решителен поглед.
Нейният баща бил частен лекар и много пътешествал по света. Докато лекувал, той се запознавал с етнографията на местните. Бил добър познавач на природата.  От неговите разкази за пътешествията, Мери била във възторг и в нея се пробудил копнеж да пътува. Опитвайки се да бъде полезна на баща си, девойката се ровела в книги по история, географски открития, химия, зоология и медицина.
След смъртта на родителите си тя решава да се отправи към Африка, за да се запознае с живота и местните нрави на племената. От книгите тя е почерпила много знания за природата и обществото, а сега на практика искала да опознае света, отличаващ се от нейното обкръжение.
И накрая, тя отплувала далеч от дома си, с голям водоустойчив куфари пълни с одеяла, обувки, книги и множество други неща, който не се побирали в дамската й чантичка. През целият си път си задавала въпроса, защо товарните кораби плаващи покрай бреговете на Западна Африка, не продават билети за връщане и защо в разговорника, който и връчили, първата фраза била: “Помощ, потъвам“.
При изследванията си в Африка тя се представяла за търговец или че издирва изчезналия си съпруг. За сметка на тези малки хитрости, тя могла да обясни посещението си там, където неправилно биха изтълкували пребиваването на бяла жена.
По време на пътуванията си Мери Кингсли събрала колекция от неизвестни образци на насекоми и риби. Изследвала екваториалният район на река Огооуе. Проникнала в джунглата където се срещнала с канибали. Изкачила планината Камерун. Тя била една от първите, които изучила и описала изкуствата, занаятите и начина на живот на местните африкански племена, с който се срещнала.
Когато се завърнала в Англия Мери Кингсли четяла лекции и написала редица книги, в които се опитвала да запознае англичаните с живота на кореното население на Западна Африка. С надежда, че британската империя ще може да подобри живота на черния континент.