Недалече от Петропавловската крепост, в близост до Йоановия мост на 7 май 2003 г. бил поставен паметник на заека, спасил се от наводнение.

Съществува легенда, която гласи, че по време на наводнение малко зайче успяло да се скрие в обувката на Петра I и по този начин се спасило. Благодарение на това поверие мястото кръстили Зайчи остров.

Скулптурата е разположена на една от купчините, които защитават моста от ледохода. Тя е висока 58 см.

Неин автор е Владимир Алексеевич Петровичев, който е създал и други бронзови миниатюри, които можете да намерете по целия Санкт-Петербург.

Задавали ли сте си въпроса: Какво означава да бъдеш истински приятел? Да бъдеш приятен и щедър? Навярно истинската дружба е нещо повече от просто дружелюбие.

Всеки човек има своя собствена представа с кой можеш да станеш добър приятел. Но няма съмнение в това, че истинското приятелство трябва да има едно особено свойство – връзка между двамата.

Когато се срещнат двама истински приятели, те веднага усещат помежду си истинска връзка, като че ли душите им са се съединили.

Именно в това се заключава същността на еврейската дума „приятел“: хавер (חָבֵר). Както всички думи на иврит, този термин произхожда от прост трибуквен корен ХБР, означаващ „свързване“.

Базовото понятие съединяване на отделните същности е станало източник на десетки други думи: думата „дружба“ – хаверут (חֲבֵרוּת), думата „корпорация“ – хевра (חֶבְרָה), а думата „общителен“ – хеврути (חֶבְרוּתִי). Даже и глаголът „съчинявам“ – хибер, защото авторът обединява букви в думи, а думите в изречения.

Един мъдрец гледал със съжаление тези, който полагали много усилия, за да задоволят своите материални нужди:

– Аз ям, за да живея. А някои хора живеят, за да ядат.

Веднъж, когато мъдрецът се разхождал по пазара възкликнал:

– Без колко много вещи в света, може да мине един човек. Хората купуват скъпи неща от пазара, с които си доставя удоволствия, а аз безплатно си добивам духовни развлечения на душата.

Един ден един от учениците на мъдреца го попитал:

– Обяснете ми, защо винаги сте в добро настроение?

Мъдрецът отговорил:

– Защото аз нямам нищо, за което бих съжалявал, ако го загубех.

Към Сократ се обърнал един негов ученик:

– Намислил съм да се женя. Какво ще ме посъветвате?

Философът отговорил:

– Погледни, не желае ли риба, която е попаднала в мрежата, да бъде на свобода, а когато е на свобода се стреми към мрежата. Както и да постъпиш, все едно по-късно ще съжалява.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!