Радко и Ана се харесаха още, когато учеха в гимназията. Пет месеца след като завършиха средното си образование двамата се ожениха.

Всеки от тях имаше очаквания и представи за брака.

Например Радко си казваше:

– Никога няма да стана работохолик. Ще прекарвам повече време със семейството си.

Но само седмица след сключването на брака, той осъзна, че е попаднал в капан.

Носеше разочарованията си от работното място в дома си. Лаптопа си разнасяше напред назад. В къщи на него продължаваше да мисли върху задачите поверени от началника му.

Така ден след ден той осъзна, че губи връзка с жена си и сам разрушава семейството си.

Една вечер падна на колене и започна да вика към Бога:

– Господи помогни ми да намаля темпото. Нека умишлено да пренасочвам мислите си от работата си към съпругата си. Не желая да бъркам работата си с Ана. Мой колега твърдеше нещо много грозно и глупаво. Той се изрази така: „Жена ми винаги е под ръка. Затова се отдавам повече на работата си, за да ѝ се насладя по-късно“. Не искам това да се случва със моето семейство. Аз обичам съпругата си и искам да я направя щастлива.

Ана също имаше проблеми в началото на брака.

За нея Радко бе партньор, който трябваше да поддържа сърцата на двамата, да следват Бога, не за час, седмица или месец, а постоянно.

Самата тя се улавяше, че ухажва Радко и се опитва да задоволи всичките му нужди, но след това се обръщаше в друга посока, като се грижеше повече за себе си.

Това хаотично движение бе болезнено и за двамата.

Накрая осъзнаха, че на първо място трябва да поставят Бог. И когато Му се довериха напълно, двамата осъзнаха, че нуждите им са задоволени и не само това.

Последвайте Господа и ще разберете, колко щедър и любящ е Той. В изпитанията ще бъде до вас, няма да ви остави. А успеете ли, ще се радва заедно с вас.

Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

Павел често сядаше на прага на къщата си и гледаше към сградата долу в долината. Той ѝ се любуваше и малко завиждаше на собственика ѝ.

Точно по обяд слънчевите лъчи падаха директно върху прозорците на тази сграда и те блестяха като златни.

В очите на Павел къщата се превръщаше в приказен замък и той си казваше с тъга:

– Аз живея в този грозен и беден дом. Какво ли би си помислил собственика на къщата в долината ако я видеше? Навярно би ми се присмял.

Един ден Павел не се стърпя и слезе в долината за да разгледа отблизо прекрасната къща и да ѝ се полюбува.

Тогава откри, че приказната къща, от която толкова много се възхищаваше е обикновен дом, подобен на неговия.

Какво се бе случило?

Слънцето не бе обагрило прозорците във злато. Сега те стояха тъмни и дори прах се забелязваше по тях.

Павел насочи погледа си към върха на хълма, където бе неговия дом.

Слънцето залязваше. Лъчите му ярко осветяваха прозорците, а те блестяха като златни.

– О, моя дом е толкова красив, – възкликна Павел. – Осветен от слънцето той изглежда като този, който гледах и мислех, че по-хубав. Колко много съм се заблуждавал?!

И Павел бързо заизкачва пътеката към върха на хълма, където се намираше неговия дом.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.