По време на експедицията в Арктика, група от учени и работници попаднали в снежна буря. Заблудили се и започнали да губят сили.
Един от работниците забелязал подветрената стена на склона и предложил с ръце да изкопаят в снега отвор, в който да прекарат,  докато бурята затихне. Всички започнали усилено да ровят замръзналия сняг.
– Всичките знания, които притежавам, – простенал един от учените, – сега съвсем не са ми полезни.
– По-добре забравете всичко, което знаете и копайте по-бързо, ако искате да останете жив! – казал един от работниците.

Един учител учил учениците си, че чувството за вината във всичките си проявления е пагубно чувство, което трябва да се избягва.
– Но не трябва ли да мразим лошите си дела?- попитал един ученик.
Учителят тъжно поклатил глава:
– Ако ти постоянно се упрекваш за своята вина и не можеш да си простиш това, което си направил, то ти не мразиш постъпката си, а самият себе си.

Много пъти в живота сме искали да бъдем харесвани, почитани. Стремели сме се към съвършенство. Осъзнавайки, че изворите на живота са в сърцето, сме искали да го опазим, да го изчистим. Но можем ли в този свят да не оскверняваме сърцето си, да го опазим чисто?
Ето една мисъл на сирийския писател, която ме накара сериозно да се замисля за отношението ми към хората. Не толкова как да се отнасям към тях, колкото как да ги възприемам.
Попитали Исаак Сирин:
– Как може човек да узнае, че сърцето му е чисто?
– Когато човек смята хората за добри и никой не му се струва нечист или осквернен. Именно тогава сърцето му е чисто.

Един учител често предупреждавал учениците си да не вземат прибързани решения или да слушат безразсъдни съвети. Той казвал:
– Докато не проникнете в същността на проблема и  нямате съмнение, че постъпвате правилно, не правете нищо. В противен случай ще изпаднете в положението на глупавия селянин.
– А какво е станало с него? – попитали учениците.
– Неговият дом бил на върха и отвсякъде духал жесток вятър. Селянинът мислел, че вятъра се появява, защото високите дървета се люлеят насам на там. Ядосал се и решил да ги изкорени. Така лишавайки дома си от последната защита срещу вятъра в дома му станало още по-студено и ветровито.

Отдавна много отдавна на земята имало един остров, на който живели всички духовни ценности. Но веднъж те забелязали, че островът почнал да потъва под водата. Всички ценности седнали в корабите си и отплували… На острова останала само любовта… Тя чакала до последно. Но когато нямала вече какво да очаква, тя поискала също да напусне острова. Тогава повикала богатството и го помолила да се качи на кораба му.  Но богатството отговорило:
– На моя кораб има много скъпоценности  За теб тук няма място.
Когато наблизо преминал корабът на тъгата тя помолила и нея. Но тя казала:
– Извини ме, любов, аз съм толкова тъжна, че се нуждая винаги да стоя сама.
Тогава любовта видяла кораба на гордостта и поискала помощ от нея. Но тя й казала:
– Ти нарушаваш хармонията на моя кораб.
Наблизо доплувала радостта, но така била  улисана във веселбата, че не чула любовта. Тогава любовта нацяло се отчаяла. Изведнъж тя чула глас зад себе си:
– Да тръгваме, любов, аз ще те взема със себе си.
Любовта се обърнала и видяла един старец. Той я докарал до сушата. Изведнъж любовта се усетила, че не попитала за неговото име. Тогава тя се обърнала към знанието:
– Кажи ми, знание, кой ме спаси? Кой беше този старец?
Знанието погледнало любовта и казало:
– Това беше времето.
– Времето, – попитала любовта, – но защо то ме спаси?
Знанието погледнало учудено любовта:
– Защото само времето знае колко важна в живота е любовта.
Пазете любовта.