Английският химик Робърт Чезбро през 1859 г. забелязах, че много от работниците на нефтената промишленост се оплакват от вещество, които се натрупват в тръбите на маслените помпи.
Чезбро веднага взел проба и започнал да експериментира.
Оказало се, че нефтеното желе напълно лекува рани и порязвания.
Химикът го нарекъл „вазелин“, от немски »Wasser» – вода и гръцки «Elaion» – масло.
Обхватът за прилагането на вазелин по това време е бил широк, от почистване на килими до очистване на носа.
Роберт Чезбро толкова вярвал в чудодейната сила на вазелина, че през целия си живот той изяждал по една супена лъжица на ден от него. Самият той е починал на 96 години.

Намерила си враната парченце сирене. Кацнала на едно дърво да си го изяде. И както обикновено се задала лисицата….
– Вранке ти ще гласуваш ли за ….?
Мълчание.
– Вранке, искам само да знам, ще гласуваш ли за …..?
Враната не се стърпяла и гракнала:
– Да-а-а!
Сиренцето естествено паднало, лисицата го грабнала и побягнала.
Сиди враната на клона и си мисли: „А ако бях казала не, какво щеше да се измени….“?

Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Съществува един доста интересен паметник. Бих го нарекла просто „Ужас“.
Трудно ще намериш  човек, който, виждайки паметника за първи път, не бих казал,: „Какъв кошмар!“
Първоначално създателите на паметника вероятно са искали да направят място, където тълпи да идват, за да си направят сватбени фотографии. За това е измислена и такава форма във вид на арка. Все едно влюбените се привличат един към друг и се сливат в една целувка.
Абсолютно неестествените пози, непропорционалността и непривлекателността на фигурите е породило различни хумористични наименовния като: „Камасутра от Освиенцим“, „Любовен гладомор“, „Жертви на анорексията“, „Глисти в несвяст“…..
Студентите, когато си уговарят среща около него обикновено казват: „При глистите“.
Хората от Харков „обичат“ този паметник. В един от форумите за този паметник се казва:“Авторът е искал да предаде идеята, че за влюбените единствената опорна точка е целувката“.

Преди три години над село падна голям град. Стъмни се посред бял ден като привечер, засвятка, задуха, облаците легнаха с търбусите си върху земята и небето се продъни.
Градушката би и кълца, а като се просветна и небето отново се засмя, всичкото наоколо приличаше на една извадена из подмолите удавница.
Хората от селото излязоха навън с децата, а старците, стояха с наведени глави и мълчаха.
Всички знаеха, че Бог беше изпратил тази градушка, но никой не повдигна ръка към небето и ничия уста не изрече проклятие.