За да снимат гигантски калмар в естествена среда, учените трябвало да проявят малко фантазия. Били използвани светлини, музика, феромони и малки калмари.
Група учени провели изследване на най-загадъчните дълбоководни обитатели на Тихи океан край остров Титидзима, намиращ се на хиляда километри от Токио.
Всички разходи за операцията, която е започнала на 22 юни миналата година, е поел американски милиардер. Той предложил на учените да използват неговата 56-метрова яхта, предоставил на екипа уникална видеотехника за снимане в дълбините на океана и три модерни батискафа.
Изследователи, сред които имало японци и американци направили около 55 гмуркания. По това време всяка група от трима души – биолог, оператора и пилот са били на дълбочина от около хиляда метра от осем до десет часа. За да снемат чудовището на видео, трима специалисти са използвали различни начини.
Американският океанограф Еди Уидер се опитал да подмами калмара със светлина. Той направил мигащи светодиоди, които имитирали излъчващата се светлина от дълбоководни медузи. Вторият специалист, биологът О’Ши реши да използва комбинация от светлина, различни звуци, феромони и пръскаща струя вода.
Ако тези два способа не се увенчаели с успех, следвал трети, най- простия за привличане на грамадния калмара.
Сътрудникът на Националния научен музей в Япония Цунеми Кубедера решил към батискафа да прикрепи малки калмари и да включи цялото осветление. Така в пълната тъмнина, гигантския калмар за цели 18 минути бил в обсега на камерата.
Откритият екземпляр има дължина 3 метра и му липсвали две от най-дългите пипалата.
Дълго време гигантските калмари са се смятали за преувеличение на моряците. Първото доказателство, че те съществуват в действителност, се появява през 1854 г., когато в ръцете на датския натуралист Япетус Стенструпа попаднал фрагмент от челюст на представител от вида. След този инцидент, останки от гигантски главоноги често били изтегляни в мрежите на рибарите или такива били събирани от жителите на крайбрежието по брега.
За 160 години в ръцете на биолозите са попаднали 20 добре съхранени мъртви екземпляра. А живи такива чудовище, до началото на XXI век, никой не е виждал.

Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.

Немски психолози са намерили лек против съпружеска неверност. Оказало се, че един мъж не би изневерил, ако му се капне в носа синтезиран  окситоцин.
Изследванията от последните две години са показали, че окситоцинът контролира нашата влюбчивост. Знае се, че в ранните етапи на една романтична връзка между един мъж и една жена концентрацията на това вещество,  произвеждащо се в хипоталамуса, се увеличава в кръвта и на двамата. Съдържанието на окситоцин е в по-голямо количество през първите 6 месеца на съвместния им живот, а след това постепенно се снижава.
Изследователите са си задали въпрос, дали може да се запази семейство със солиден опит от развод, ако се внесе в организма на мъжа допълнително „пептида на влюбеност“.
Експериментът бил проведен с 86 мъже. Една част от тях имали съпруги, а останалите били неженени.
След като на изпитваните капнали в носа окситоцин, пред тях поставили красива жена и поискали да изберат най-удобното разстояние до нея, да оцени степента на привлекателност по 100-точкова скала.
Изяснило се, че женените мъже след като им се капне в носа окситоцин избират по отдалечено разстояние до обекта, отколкото преди капването. Капването на окситоцин при неженените, практически не изменя оптималното разстояние.
Психолозите направили извод, че при намаляване на разстоянието до привлекателния „обект“ некомфортността е свързана с посъзнателното нежелание да се осъществи контакт с непознат.
Освен това окситоцин намалява страх. Но ако го използвате като лек срещу измяна или за смелост, тогава ефектът ще бъде временен, само в определени часове.  Малко хора биха употребявали окситоцин, защото страничните ефекти на този хормон все още не са напълно изучени.

Родителите на Ани имат малка хижа, на пет километра от върха.  Тръгнахме една група на там Ани, Мариан, Борис, аз и още няколко души, които виждах за първи път.
В последната минута се появи Стоян Христов и се присъедини към компанията. Трудно го понасях. Зная, че и Борис едва го търпи.
Въпреки всичко трябва да призная, че Стоян е изключителен скиор. И не е чудно това. Баща му всяка зима го изпраща по планините.
Стоян използваше всеки удобен случай, за да ни покаже превъзходната си техника.
Карахме напряко без да търсим пътеки. Около града се издигат твърде много възвишения. Стоян се спускаше стремително по склоновете, за да ни демонстрира какво умее.
Забелязах, че настроението на Борис падна под нулата. Едва ли му завижда. Той не е такъв. Пък и самият той е отличен скиор. Но всеки, който види надменното лице на Стоян след поредния елегантен завой, не може да не го присвие нещо в корема.
Може да е лошо, но аз пламенно се молех поне веднъж да се провали с гръм и трясък.. Може страно да ви прозвучи, но мислите имат сила. Сигурна съм, че планеното ми желание съчетано с един нахален корен, стана причина Стоян да падне.
Е, падането не бе никак елегантно. Туп и …. готово!
Всички с дълбоко удовлетворение видяхме как Стоян се изправя с мъка, проклинайки коварния корен. След това той гордо изтупа снега от елегантния си скиорски костюм и се усмихна, сякаш нищо не се бе случило. Благодарих на коренчето, което бе подало нослето си от снега точно в подходящия момент.
След това дребно произшествие пристигнахме радостни в хижата.

Преди много години, когато светът бил още млад, през прерията текла живописна река. В нея се въдело голямо количество риба, а водата била чиста и сладка. Всички животни идвали тук на водопой.
Гигантски лос чул за реката и веднага дошъл да пие вода от нея. Но той пил толкова много вода, че скоро реката намаляла.
Бобрите се обезпокоили. Скоро нивото на водата спаднала близо до бентовете им. Ако така продължават нещата, скоро домовете им ще се разрушат.
Ондатрите също се развълнували. Какво ще стане с тях, ако реката пресъхне? Къде ще живеят?
Но най-много от всички се изплашили рибите. Другите животни могат да живеят и на сушата, ако водата съвсем изчезне, а те къде ще отидат?
Всички животни се опитвали да измислат начин, как да изгонят лоса от реката, но той бил толкова голям, че те не можели да му сторят нищо. Дори мечката се страхувала от него.
Накрая мухата казала, че ще ги избави от лоса. Всички животни започнали да й се присмиват и да я дразнят. Как може такава малка муха да изплаши такъв гигантски лос? Мухата нищо не казала, но на следващия ден, когато се появил лоса, тя пристъпила към действие.
Кацнала на предния крак на лоса и силно го ухапала. Лосът започнал да подскача и след всеки скок се получавала вдлъбнатина в земята, в която се събирала вода. Мухата прелетяла над гърба му и безжалостно започнала да го хапе навсякъде, докато той не изпаднал в ярост. Той се мятал по брега на реката, трескал главата си, удрял с крака в земята, издавал хрипливи звуци и сумтял, но не могъл да се избави от досадната муха.
Накрая лосът избягал надалеч и не се върнал вече при реката.
А мухата мила много доволна и горда със себе си.
Нека всички са наясно, че и малкият може да победи големия, ако има глава на раменете си.