Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.

В началото на 19 век край бреговете на Япония потънал кораб със скъп корейски порцелан.
Целият товар се оказал на дъното и то на такава дълбочина, че водолаз не можел да достигне до него.
След 100 години на един рибар му дошла идеята да използва октопод, за изваждането на порцелана от дъното.
Към октопода завързвали въженце и го пуснали във водата. Когато животното намерило убежище в някоя от порцелановите вази, започвали да го издърпват.
Октоподът здраво се хващал за това, което смятал за свое убежище и заедно с него изкарвали и товара му отгоре.

През 2006 г. в McDonalds изменили формата на чашките за сладолед McFlurry поради натиска на активистите за защита на таралежите.
Работата се състояла в това, че таралежите облизвали остатъците от сладоледа в изхвърлените чашки на боклука. Понякога си вмъквали главата в чашката и не могли след това да я извадят. Така умирали от глад.
Отвора на чашките били намалени, така че таралежите да не могат да попадат в предишния капан.

Какво забелязвате?

На две от снимките се излъчва жизнерадост, любов, радост от споделянето……

А на другите две, нещо се е загубило…. Усещате ли в тях щастливото и безгрижно детство?

Да, технологиите и техниката ни улесняват, но губим човешкото у себе си. Забравяме да общуваме помежду си.  А това засяга и децата, отчуждава ги от семейството, приятелите. Отдалечава ги от истинските ценности.

Накъде сме тръгнали? Не трябва ли да се върнем назад, за да намерим това, което сме загубили? ….Или така ни е по-добре – самотни, зомбирани и не осъзнаващи какви сме.

Хората си набиват в главите цифри, започвайки от безобидни факти, докато не им се доповръща. Нищо, но за това пък изглеждат много образовани.
Остават с впечатление, че се движат напред, а в действителност стоят на едно място.
И хората ще бъдат щастливи, защото „фактите“, с които те са натъпкани, това е нещо неизменно.