Жизнерадостните и живописни платна на Лиза Фитапалди обикновено се харесват на зрителите. Удоволствието да разглеждаш тези красиви картини се сменя с изумлението, че те са нарисувани от сляп човек.
Сляпа художничка? Докато не се видят творбите на Лиза, това трудно може да се повярва. Творчеството на авторката за пореден път доказва, че талантът и силата на човешкия дух могат не просто много, но понякога правят и невъзможното.
Уникалната история на Лиза Фитапалди се състои в това, че жена, която е престанала да вижда през 1993 г., за първи път е взела четка и бои в ръцете си две години по-късно, през 1995 г. Завършила за счетоводител и финансов анализатор, Лиза заедно със зрението си загубва работата си, независимостта си и смисъла на живота.
Продължителността на тежката ѝ депресия продължила повече от година, докато един ден мъжът ѝ не донесъл детски бои за рисуване. За изненада на околните, Лиза взела боите и започнала да рисува.
Тя не може да научи техниката на рисуване с гледане от учител, не може да разглежда други картини, но това не я спряло. Измислила своя система за обучение. Прослушала много адиокниги за изкуството и заедно с мъжа си посещавала известни музеи, за които преди  не е намирала време.
За да се ориентира в бъдещата композиция, слагала мрежа от въжета върху платното, но с времето се е научила вече да не я използва.
Критици и други художници я съветвали да рисува абстракции и цветя, но тя никога нямаше да стане истинска художника, ако не се научи да изобразява хора и сцени от живота. Това било силно предизвикателство и Лиза му отговорила достойно.
През 1998 г. нарисувала първата улична сцена и от тогава прави това постоянно.
За всички остава загадка, как Лиза успява да рисува без да вижда цветовете и боите. Самата тя твърди, че не знае как става това.

В живота често попадаме в различни ситуации, в които трябва да преодоляваме негативните емоции.
А как да направим това с най-малко щети за себе си?
Отоворът на този въпрос можем да намерим лесно в притчите, защото те е илюстрация на някакъв проблем.
Оказва се, че притчата е необходима, преди всичко, за да намираме изход от всяка ситуация. Тя включва не само как да излезем от ситуацията, но и как да променим положението в полза за себе си.
Притчата е история, която в повечето случаи изглежда като приказка. А добрата приказка носи в себе си морален урок. Това е много важно за възпитанието.
Притчата предизвиква размишления над някакъв проблем или ситуация. Тя винаги съдържа пояснение над, което ако размишляваш, можеш да направиш живота си по-добър.

Веднъж един баща строител взел сина си на работа си. Момчето наблюдавало работата на майсторите, заети с ремонта на помещение. Синът няколко дни следял, как мажат стените и тавана…..
Малкото дете споделило впечатленията с баща си:
– Татко, аз се научих да правя ремонт. Видях как мажат тавана, как поставят плочките на стените в кухнята …. Всичко запомних!
Бащата се усмихнл и поканил сина си да  пият чай. Сипал в две чаши чай. В своята пуснал няколко бучки захар, а в тази на сина си не сложил нищо.
– Е, сине, сладък ли е чая ти? – попитал бащата.
– Как може да е сладък чая ми? Ти пиеш твоя със захар, а аз не – възмутило се момчето.
– Но нали ти виждаш как пия чай със захар. Нима на теб не ти е сладък чая?!
Синът погледнал баща си изненадано. Той още не можел да разбере, какво искал да му каже баща му.
– А как ще се научиш да правиш ремонт, само като наблюдаваш майсторите?
Момчето навело глава и се замислило.

Малкият син на мениджър скоро щял да има рожден ден. Бащата много искал да зарадва сина си и го попитал:
– Какво искаш да получиш за рождения си ден?
– Сестричка, – радостно извикало детето.
– За съжаление, сине, това не е възможно. – въздъхнал бащата и безпомощно разтворил ръце. – Твоят рожден ден е след една седмица.
– О, татко, – възкликнало тъжно детето.
След това се засмяло и предложило:
– Ще успееш, наеми нови сътрудници ….

Как ще прекарат лятната ваканция децата ни? В гори, паркове, в планини сред природата или в задушните и затворените пространства на градските апартаменти с конзоли, таблети и телевизори? Аз определено гласуват за първия вариант.
Британско изследване, проведено от Националния тръст по здравеопазването е публикувало страшни за мен цифрите: при децата часовете насаме с природата бързо намаляват. Те прекарват повече време между четирите стени на жилището си или във вътрешността на превозното средство, особено при задръствания.
За растящото поколение природата е една абстракция, а не реалност. Много деца не искат да идат сред природата, защото там „има много комари, бобулечки, които ги хапят и няма Интернет“.
Желанието за разходка е изместено от предпочитанието да се седи в социалните мрежи. Командата: „Марш в стаята си!“ вече не е наказание, защото там има множество мигащи устройства и връзка с Интернет.
Това „дисконектване“ на природата влияе отрицателно, както на физическото, така и на психическото здраве. Как изолацията от природата ще повлияе на растежа, вече може да се прогнозира, но нищо добро не се очаква в това.
Разбира се, това не е никаква медицинска диагноза, но точно описва това, което виждаме навсякъде: природата престава да бъде „майка“, „учител“, „детски кът“.