Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.

Международния център за конференции е една от най-успешно проектирани и красиви сгради в Китай.
Този архитектурен шедьовър принадлежи на специалисти от Авастралийското архитектурно бюро „Небесно здание“.
Сред структурните единици на невероятно впечатляващия комплекс може да се отбележи, операта, помещение за два театра, изложбената зала и просторния паркинг.
Такова красиво здание се е получило благодарение на професионализма и креативността на архитектите, участващи в създаването му.

Веднъж войник, който охранявал пътя, спрял будиски монах. Война извадил меча и заплашително попитал пътника:
– Кой си ти? На къде отиваш? Защо идваш тук?
Монахът се замислил за няколко секунди, а след това смирено попитал:
– Мога ли да ти задам и аз един въпрос?
– Задавай, – намръщил се войнът.
– Колко ти плаща шугунът за една седмица?
– Две торби ориз.
– Аз ще ти плащам четири, ако ми обещаеш, че всеки ден ще ми задаваш тези три въпроса.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Световноизвестната компания Coca-Cola в рамките на редовната си рекламна кампания, създадена няколко малки сергии по улиците на Германия за продажба на миниатюрни бутилки безалкохолна напитка със същото име.
„Просто малки неща могат да ни направят щастливи!“ – Надписът украсява вратата на мини-павилиона Coca-Cola. Няколко от тези магазини наскоро бяха разположени по улиците на петте най-големи градове в Германия.
Пускайки тази рекламна кампания американската компания е помогнала на компанията Ogilvy & Mather Berlin. В допълнение към новите мини-бутилки от кока-кола в малки павилиони се продават и други малки продукти: шоколади, вестници и списания.
Като цяло, един такъв магазин продава около 380 мини-кутии от газираните питиета на ден, което е с 278% повече, отколкото може да продаде обичайния автомат с Coca-Cola.