Вече втори ден телефона не работеше. Всеки един от семейството имаше по един мобилен в джоба, но бяха запазили стария очукан апарат, който кротко лежеше на рафта между книгите, защото някои от старите им приятели, имаха само неговия номер.
Мъж с побелели от грижи коси и искрящо сини очи, влезе в стаята и попита с надежда:
– Дали са го поправили?
В стаята вдигнаха рамене и всеки продължи заниманието си. Мъжът продължи настървено:
– Един път да ми се наложи да го ползвам и той да не работи. Какви са тези техници? Колко време им трябва, за да оправят линията?
Искрица желание се прокрадна във възрастния човек и той с очакване приближи телефона. Вдигна слушалката и се заслуша. Продължително пи-иииии пискливо за дразни ухото му.
Мъжът отчаяно заблъска по апарата. Изведнъж този пронизителен звук се накъса и даде надежда за връзка.
Сложил слушалката на ухото си,  мъжът със затаен дъх зачака. Отсреща се разнесе мелодичен глас, по всяка вероятност звучащ от запис:
– Всички оператори в момента са заети, моля изчакайте малко.
– Какво е пък това?
Докато разбере какво става, от слушалката долетя нежен женски глас. Главата му се обърка на цяло. Оказа се, че му се обаждат от някакъв DSM оператор.
Смущението му нарасна, езикът му едва се обърна в устата и той тихо промълви:
– Телефонът ни е развален…..Не съм ви набирал, но как се свързах с вас, така и не разбрах.
От отсрещната страна спокойно и търпеливо му продиктуваха телефона на справки и го посъветваха да се обади там.
Мъжът смаяно постави слушалката на мястото й….Погледа му започна някак тъпо да съзерцава най-близкия ъгъл на стаята.
С надежда ръката му отново посегна към телефона. С рязко движение вдигна слушалката и я приближи към ухото си. Там го посрещна онова пискливо, непрекъсващо, дразнещо пи-иииии, което подсказваше, че телефона отново няма връзка.
– Странно! Как мога да се обадя да справки, като не мога да се свържа с тях!
Вратата бавно се затвори. Равномерните стъпки на възрастния мъж заглъхнаха в коридора.

Отново нещастен случай. Сирените злокобно огласяха миньорския град. Отчаяни жени тичаха към изхода на мината. Поредното срутване бе погълнало новите си жертви. Усилията  на останалите живи работници, да спасят поне един останаха напразни. Една безлична маса от трупове покриваше поляната отпред. Жени като черни сенки безмълвно приемаха останките на съпрузите и синовете си. Изпаднали в шок, те бавно и спокойно отприщваха болката си, стенейки над телата.
Ето там млада, обезумяла от мъка жена, прегръща изстиналото тяло на съпруга си и безутешно плаче. Устните й  едва забележимо се мърдат и едва различими думи премесени с плач се изтръгват от гърлото й. „О, ако бях с него по-нежна…. Моля те, отвори очи и ми кажи, че ми прощаваш за всичкото зло, което се изля от мен тази сутрин. Обичам те…..“
Денят за това младо семейство бе почнал с кавга. Жената бе закъсняла със закуската и съпруга й тръгна гладен за работа. Репликите, който си бяха разменили бяха жестоки и нараняващи. Едва захлопнал външната врата, мъжът се върна обратно. Дойде при жена си и нежно и каза: „Прости ми, бях груб с теб. Целуни ме за довиждане, знам  че ме обичаш. Защо да се разделяме с гняв, а не с мир?“
Но жената отговори с непреминала злоба в сърцето си: „Махни се от мен! Ненавиждам те!“
Тогава тя сипеше хули и ругатни след мъжа си, а сега прегръщаше безжизненото му тяло, мълвейки най-нежни думи изпълнени с любов: „Кажи, че ми прощаваш. Моля те, кажи само една думичка. Не ме оставяй в такова отчаяние…..“
Нямаше кой да я утеши. Нямаше кой да я прегърне и да й каже, че още я обича.
Отпуснатото тяло предизвикваше още по-голяма болка и мъка. Нещо беше се загубило. То беше си отишло завинаги.

Магазинчето бе малко но подредено с вкус. Какво ли нямаше тук: блузки, пантофи, козметика, сувенири, шапки…..Трудно би могло да се изброи всичко, на което може да спре поглед човек влязъл в този малък свят от търговската мрежа.
Продавачката бе едра жена наближаваща петдесетте. Дори и да имаше проблем, усмивката й не слизаше от лицето.Тя бе винаги отзивчива и готова да помогне за задоволяване и на най-изтънчените вкусове. Усещаше човека от самото начало и успяваше да му предложи това, което би му харесало.
Веднъж в магазинчето влезе млада жена със сина си. Очите на момчето жадно обикаляха рафтовете, не остана кътче, което да не бе обстойно изследвано. Майката обясни, че синът й има рожден ден и са дошли той сам да си избере подаръка си. Жената сподели, че е едва на 5 години, а е толкова любознателен, че не знаят вече как да задоволят непрекъснатото му любопитство и жажда да научи всичко, да разбере същността на нещата.
Магазинерката погледна малчугана в искрящите му сини очи, погали го по русата главица и каза: „О, за такъв като него имаме нещо много интересно“. Тя извади две кутии и заинтригуващо ги постави пред изпитателния поглед на момчето. Те съдържаха пъзели плюс игри от рода на шах, дама, не се сърди човече…Разликата между двете кутии се оказа не само цената, но и броя допълнителни игри в едната.
Майката предложи на момчето да избере само, коя от двете да бъде. То дълго мълча след, което посочи по-евтината кутия, но майка му не бе съгласна и започна да го увещава: „Виж, тук са повече игри, пък и пъзелите са май повече“.
Синът й я погледна хитро и кротко каза: „Добре, нека бъде, както ти искаш. Нали си ме учила, че по-умния винаги отстъпва“. Двете жени учудено гледаха малкото човече, което не надвишаваше 1 метър от земята, а им предаваше урок по мъдрост.
Може би много от вас няма да се съгласят, че по-умния винаги трябва да отстъпва, но малкия беше решил така, за да не се занимава с безсмислени спорове. Заслужава ли си за такива дребни неща да се спори  и да се нарушава мира?

Нощта пристъпяше с тихи стъпки. Черните сенки запълваха тишината и уверено изпълваха всичко наоколо.
Последните лъчи на слънцето бързо се сгушиха в диплите на едва мержелеещите се облаци, потънали в обятията на нахлуващата нощ.
Тя стоеше на верандата, опряла глава върху ръка, покрита с множество изпъкнали вени, останал спомен от напрегнат труд. Очите й потъваха в мрака, спрели в някаква невидима точка. Погледът й  бе изпълнен с напрегнатост, обмислящ близки и далечни преживявания.
Слаб телефонен звън я изведе от унеса. Тя бавно се надигна и с плавна походка тръгна към стаята. Уморено вдигна слушалката, а гласът й прозвуча тихо и спокойно:
– Да, моля.
– Лельо, аз обичам чичо и искам да се омъжа за него.
–  Дете, но той може да ти бъде баща!
–  За любовта граници няма.
– Не се лъжи, ти не си първата към, която е протегнал ръка.
– Ти, говориш така, защото те е яд за това, което ти казах. Ние се обичаме.
– Не бих се доверила на човек, който изоставя жена си и децата си след толкова години брак.
– И аз да бях на негово място, бих я напуснала, знаеш ли какво разправя за нея?
– Днес ще разправя за нея, утре за теб. Когато му омръзнеш, няма да жали отрицателни „суперлативи“ и за теб.
– Но…ти не го познаваш.
– Той няма нужда от теб, а от парите и бизнесът ти.
– Глупости, никой не може да припари до тях.
– Лъжеш се! Но помисли за дъщеря си, тя е вече поотраснала. На какво я обричаш?
– Какво искаш да кажеш?
– Този човек посегна на дъщеря си. Според него нищо не е станало, защото не се е стигнало до секс, но дъщеря му и до ден днешен се упреква за случилото се и не смее да разкаже на никого. Че то за разказване ли е? Пълно безсрамие!
– Ще си помисля……Разколебана съм….Нима може да има толкова безнравственост и лицемерие на едно място.
Сватбата не се състоя.

Тя бе нежно,   малко създание. В нейната лъчезарна усмивка
се разтопяваше всяка болка и мъка. Беше весела и закачлива, добродушна и отзивчива. Топуркаше леко по стълбите, весело
поздравяваше и като фурия се стрелваше навън.

А днес срещнах по стълбите малко тъжно създание, вглъбено вътре в себе си. Едва познах довчерашната веселушка. Какво бе прекършило това малко, крехко стъбълце? Кой бе прогонил усмивката от нейните устни. Поздравих я весело, но тя ми отговори някак вяло, като че ли казваше: „Какво ме гледаш? Защо изобщо се занимаваш с мен? Остави ме намира“ !

Думите ми не можаха да разтопят леда на тази депресия. Много ми се искаше да разсея мъката й, да облекча болката й, но не можех да открия причината за това състояние.

Накрая обезкуражена я попитах: „Какво прави малкото ти братче“?
Техния дом преди няколко дена се огласи от мощен бебешки
рев. Радостта беше голяма. Родил се бе наследникът, продължителя на рода.
След въпроса ми малките й  устенца се сгърчиха и тя глухо
отговори: „Спи“. Усетих болката, видях огорчението в очите й. „Пак ли за него? А за мен, няма ли кой да се поинтересува и то истински“ ?
Горчивия корен на завистта бе проникнал в това малко човече, а причината бе недостиг на любов и то много любов. Довчера чувствала се център на внимание, днес е изместена от „къс ревящо месо“, което нито може да каже нещо, нито да направи нещо. Само знае да реве и да смущава мира и покоя в дома.

А как би искала да седне отново на коленете на баща си, да се гушне в него и да слуша поредната приказка за смелия юнак и прекрасната принцеса. Но време няма, ревящия вулкан е обсебил цялото време за себе си и не го отстъпва на никого.
Да, обстоятелствата са такива, но ние родителите къде сме? Не
забелязваме ли крещящия поглед на по-голямото си дете? „Обичай ме, обичай ме, обичай ме!Аз също се нуждая от твоето внимание“.