От подземните потоци се родили две красиви езерца. Те радостно запълнили две красиви земни раковини. Водата в тях нараствала и всяко от тях трябвало да реши какво ще прави по-нататък. Докато се чудели, чули глас:
– Има два пътя, да станеш дълбок, но малък, превръщайки се в изворче, прозрачно като огледало или да се превърнеш в голямо и просторно водно пространство, разливащо се по повърхността на земята.
– Ще стана просторно и голямо, – решило едното езерце – та птиците в полета си от високо да ме виждат.
– Аз искам да съхраня чистотата на водата си, така че да утолявам жаждата на всеки, – казало другото.
– Кой ще иска твоята вода, – усмихнало се първото езерце – ако трудно те намира из гъсталаците. Всички ще дойдат при мен, защото ще ме виждат отдалече.
Минали години. Първото езеро обхванало големи участъци от повърхността на земята. Никакви усилия не били необходими, за да го открият. Другото се вмъкнало в една пукнатина на земята и се промъкнало през кристалите на скалите. То станало мъничко, почти неразличимо в сянката на гъстата зеленина.
Дошло времето на голямото слънцестоене. От голямото езеро започнала да се носи неприятна миризма.То се покрило със зелен жабуняк. А малкото езерце, което едва се забелязвало, приело топлите слънчеви лъчи и станало още по-прозрачно и чисто. То заискряло с блясък и неподправеност. Колкото и малко да било, намирали го. Утолявало жаждата на хората и ги насищало със свежата си влага.
Под въздействие на слънцето процесите се ускоряват. Загниването става още по-бързо, а очистването излъсква до съвършенство.
Така става и с човека. Ако на него му стига само един повърхностен поглед върху нещата и не прониква дълбоко в същността им, той си остава сляп за истината.
Архив на категория: разказ
Спор, който няма край
Дъждът ни изгони от паркa и ние се приютихме в близкото кафене. Едрите капки дъжд, в унисон с тъгата по изчезналото слънчево време, чукаха по прозорците на заведението. Малката ни група бе започнала доста интересен спор. Този дебат не бе от вчера. Мозъците ни се вълнуваха от въпроса: „Нужна ли ни е шльокавицата при общуването ни в Интернет и до колко тя може да се използва изобщо“?
Всяко становище си имаше свои поддръжници. Една част от групата ни, поради негативното си отношение към този вид писане, я наричаше маймуница, лайняница, чатица или есемесица. Сашо защитаваше съществуването ѝ, като посочваше, че българите са писали с латински букви много преди появата на кирилицата. Освен това са използвали и гръцката азбука, за да изразят писмено мислите си. Нима тогава тези азбуки са били по-добри, когато е трябвало да пишем?
Елена оспорваше, че това не може да бъде никакъв начин на изразяване, щом в него се използват цифри и препинателни знаци вместо букви. Сашо напираше:
– Някои заместители на букви са влезли в употреба поради липсата на еднобуквени латински еквиваленти….
Неизчакала Сашо да се аргументира добре, Елена пресече потока от думите му:
– Използването на различни съответствия, предизвикват хаос и недоволство на една голяма част от общуващите в Интернет. Погледни само многообразните заместители на ж – j, g, v, z, zh, на ц – c, ts, tz, z, на щ – 6t, 7, sht, st, wt, 6 и рядко cht, да не говорим за ъ – а, y, w, u, @, за ь – i, j, y, x рядко 1, 8. Ако искаш мога да ти предложа още примери, погледни ю – iu, ju, u, yu, \, |, x или я – ja, ya, ia, q, 9, @.
Сашо неотстъпвайки своите позиции спокойно продължи:
– Виж, за тази цел на много дискусионни форуми са инсталирани различни програми, които превеждат текст, написан на шльокавица. Често обаче такъв софтуер е неспособен правилно да преобразува написаното, поради многообразието от индивидуални прийоми на пишещия, за това често стават разминаванията между чатещите.
Мълчаливият Петър неочаквано се намеси в спора:
– Латинската азбука не е предвидена за възпроизвеждне на българския език. Буквите на латиницата са по-малко на брой, а и не всичките могат да се използват при транслитерация. Много малко използващи шльокавица спазват стандартите. Обикновено всеки използва различни латински букви или комбинации като съответствия на кирилицата. Това още повече затруднява комуникацията.
Елена продължи войнствено подкрепяща изказаното мнение:
– При шльокавица се пренебрегват правописни, граматически, стилови или пунктуационни правила. Тя води до нов вид грешки в българския език.
Спас, който слушаше внимателно до сега, се намеси в разговора:
– Някои потребители твърдят, че няма откъде да изтеглят Flex Type, популярна платена програма, която кирилизира Windows. Изтеглянето на кирилизиращи програми според тях от съмнителни сайтове и използването им, крият рискове за операционната система на компютъра им.
– Ако имаха опит, щяха да разберат, че такива програми са излишни. Операционните системи Windows 98 и по-новите излезли след това, имат вградена поддръжка на кирилица, а Линукс може да използва кирилица веднага след като се инсталира самата операционната система – допълни Асен.
Петър само подметна:
– Някои твърдят, че в чужбина на клавиатурите им нямат отбелязани червени букви с кирилица и не могат да отгатнат клавишите съответстващи на кирилските.
Спас предложи:
– Такива потребители по-добре би било да използват „фонетичния“ вариант на българската клавиатура, при който повечето букви на кирилица отговарят на близки по произношение букви на латиница и така няма да имат нужда от отбелязване на буквите по клавишите.
Елена започна с нова атака:
– Това си е жив мързел. Такива потребители нямат време и желание да кирилизират системата си. Предпочитат да пишат на шльокавица. Те смятат, че всеки потребител може да преценява. кой начин на писане е по-удобен. Накрая избират да пишат на шльокавица и не желаят да се съобразят със желанията и изискванията на събеседниците си.
Сашо примирено каза:
– Честата смяна на режимите за въвеждане на кирилица или латиница при писане е много досадна.
Спас подчерта:
– Комбинацията от клавиши, с която се сменя кирилица с латиница и обратно, може да се настройва. Това се прави според личните предпочитания на потребителя.
Много забележки и уточнения бяха изказани и от двете страни, но до консенсус не се стигна. Всеки бе убеден, че е прав.
Дъждът отдавна бе престанал и това бе като сигнал. че трябва да си тръгваме. Лицата на някои от нас бяха разгорещени от спора, а на други спокойни и уверени.
Колкото хора, толкова и мнения. Всеки сам избира на чия страна да застане.
Последната надежда
Един моряк претърпял корабокрушение и успял да доплува до безлюден остров. Събрал някои полезни неща, които били изхвърлени на брега заедно с останките от кораба и си направил колиба, а в гората намерил храна.
Веднъж задухал силен вятър. Завалял дъжд. Мощна светкавица раздрала небето. Ударила мълния. Когато морякът прибягал до колибата си видял огромен стълб от дим, който се издигал от това място. Стихията разрушила и последната му надежда.
Изведнъж вдигнал глава и погледнал морето. Видял платната на приближаващ се кораб, двама моряка сваляли лодка в морето и с нея се отправили към острова.
Когато дошли до него, той ги попитал:
– Как ме намерихте?
– Ние видяхме огъня, който си запалил и за това ти се притекохме на помощ.
Изгорелият дом, последната надежда на корабокрушенеца, спомогнал за неговото спасение.
Сляпото подражание не принася плод
Един човек имал куче и магаре.Той обичал повече кучето си и то живеело при него в стаята.
Бедното магаре се разполагало в плевнята. Никой не го галел и не му казвал добра дума.
Веднъж магарето решило, да наблюдава какво прави кучето, за да разбере, защо човека го обича повече.
Дошъл си в къщи човекът. Магарето се прокраднало до прозореца и започнало да наблюдава. Кучето се завтекло към стопанина си, махайки опашка. Заскачало наоколо, а след това застанало на колените на мъжа и го лизнало по носа.
„Сега вече зная, какво трябва да правя“- помислило си магарето.
На следващата вечер, когато стопанинът се прибрал, магарето влязло в стаята, замахало с опашка, заподскачало и скочило с предните си крака на раменете на човека и го лизнал по лицето.
Стопанинът грабнал пръчката и набил глупавото магаре. Дълго време животното помнело този бой.
Запомнете, сляпото подражание не принася плод.
Как морето излязло в отпуска
Веднъж морето се уморило. Дошли му до гуша тълпите от почиващи по крайбрежието му. Освен това, то се огорчило, че не го уважават, защото хвърляли във водата му всякакъв боклук. Морето се възмутило:
– Да стърчиш в тази жега и да работиш ден и нощ, без да ти благодарят. Но почакайте! Ще си взема почивка и тогава да видим как ще си почивате без мен!
Морето решило да прекара почивката си в планината и незабавно се отправило на път.
На следващата сутрин, всички собственици на хотели, магазини, ресторанти, платени плажове едва не умрели от инфаркт.
– Ние сме разорени. Морето е изчезнало, сега всички почиващи ще се разбягат.
На това разчитало и разгневеното море.
Никога преди не са се събирали толкова много хора на брега. Те идвали от цял свят, за да видят изсъхналото морско дъно. Тук се намирали стари обувки, водорасли, залежи от сол, чудесни раковини, да не говорим за потъналите кораби сред, които били римските триреми и венецианските галери.
Започнал лов на съкровища. Едни търсели златни гердани, пръстени и гривни, други изчезнали удавници, а трети антични амфори и стари котви.
Хиляди машини се плъзнали по бившето морско дъно.
През това време морето, което почивало на планината, много се ядосвало, че никой не си спомня за него. Накрая решило да се върне.
Но имало и друга причина. На върха се оказало много неудобно. Трудно се удържа вода на върха на планината.
Освен това наближавала есента и морето се страхувало да не замръзне и да се превърне в гигантски ледник до следващото лято. И тогава то започнало бавно да се спускат по планински потоци и реки, докато се върнало на предишното си място.