Една събота, преди да се прибере вкъщи, пасторът реши да се обадя на жена си. Бе вече почти 10 часа. Той звънна, но жена му не вдигна слушалката. Дълго чака, но никой не се обади. След известно време той отново набра домашния номер и жена му веднага отговори. Пасторът попита:
– Защо не вдигна слушалката, предния път, когато ти се обадих?
– Никакъв звънец не съм чула, – изненадано отговори жена му.
Този случай щеше да се забрави ако в понеделник в църквата, в стаята на пастира не иззвъня телефона. От телефонната слушалка звучеше мъжки глас:
– В събота вечерта от този телефон някой ми звънна….
Пасторът дълго не можеше да разбере за какво става дума. Тогава мъжът каза:
– Телефонът дълго звънеше, но аз не отговорих.
Пастирът си спомни за случилото се с него.
– Извинявайте, че съм ви обезпокоил. Исках да се обадя на жена си, но изглежда по грешка съм набрал вашият номер.
Мъжът смутено каза:
– Разрешете ми да ви разкаж , какво се случи тогава. В събота аз исках да се самоубия. И преди да направя това се обърнах към Бога: „Ако ти наистина съществуваш, чуваш ме и не искаш да направя това, моля те, дай ми знак“. И в това време телефона иззвъня. Дойдох до него и видях на таблото изписан надпис: „Господ Всемогъщ“. Гледах звънящия телефон и не смеех да вдигна слушалката.
Църквата, в която служи пастира се е нарича  „Домът на Всемогъщия Бог“ – „Almighty God Tabernacle“.

Влакът тръгна. Младеж с любопитство обхождаше всичко наоколо. Той промушу ръката си през отворения прозорец, Чувствайки силния поток въздух с възторг закрещя:
– Татко, всички дървета вървят назад!
В отговор възрастен мъж, седящ на съседната седалка в купето, се усмихна. В купето до вратата седеше една двойка. Те бяха объркани. Младежът се държеше като малко дете.
– Татко, виж езеро, животни… Облаците вървят заедно с влака!
Двойката смутено наблюдаваше страното поведение на младия човек и  не разбираше, как този бащата не намира нищо странно в такова поведение.
Завалял дъжд и капките докоснаха ръката на младежа. Той отново се преизпълни с радост и доволно затвори очи. А после извика:
– Татко, дъжд, водата ме докосна!
Искайки да помогне на изумената двойката, възрастеният мъж попита:
– Защо не заведете сина си в някоя клиника, за съвет?
Бащата се усмихна и каза:
– Ние току-що идваме от една клиника. Днес сина ми за първи път вижда в живота си….

Тя открадна пари от мъжа си. Сейфът беше пуст. Мира с празен поглед и нож в ръката се наклони към мъжа си. В другата си ръка държеше пачка банкноти. Една секунда още и ….
Петър се събуди и будилника извъня…
Болезнен вик се изтръгна от гърдиъе му, а лицето му се покри с червени петна.
Изглежда му се е присънило. Петър изрита завивката и бързо стъпи на краката си. Изтри студената пот от челото си и реши да провери съдържанието на сейфа.
С два скока се добра до другия край на стаята. Отвори със замах вратата на сейфа…. Убедил се, че парите са на място си, доволен се отправи към кухнята.
Там светеше. Мира отново е забравила да я изключи. Петър много се ядосваше, когато съпругата му забравяше да изгаси лампата, да затвори крана докрай или да остави включен компютъра за цяла нощ.
Той беше уверен, че ако не бе неговата пестеливост, те отдавна щяха да се разорят, плащайки огромни сметки.
Е, нищо вечерта отново ще и тълче сол на главата, как правилно да се отнася към живота.

„Понеделник….“ – болезнена мисъл, която бележи сутринта на първия ден от седмицата.
С ненавист гледам звънящия будилник. Обещавам си: “ Поне още пет минутки ще полежа“. Изведнъж скачам, минали са цели 20 минути. Закъснявам! Ужас!
Бягам в галоп до банята. По пътя събарям всичко, в което мога да се спъна. Настъпвам по опашката мирно спящата котка и в бързината улавям недоволния й поглед.
Стигайки до душа и сякаш чувам котката да мърмори: “ В краката си трябва да гледаш..“
Оглеждам се в огледалото и изтръпвам от ужас пред рошлата, която ме гледа от там. Бързо измивам зъбите и лицето си. Някаква натрапчива мисъл минава през главата ми, че отново няма време за закуска.
Тичам към гардероба. По пътя се спъвам в котката. Обличам се и ругая всички копчета, които бягат изпод пръстите ми и не искат да влязат в илиците. Чорапите отново ги няма. Къде съм ги оставила? За една жена е убийствено да обува чорапогащник. Защо ли? Не ме питайте…пак бримка.
Набързо прокарвам гребена през косата си и тичам с чантата в ръка към асансьора. Излизам от входната врата и забелязвам, че съм по пантофи.
Връщам се назад и роптая:
– Пак е понеделник..ох, тежък ден..
Не обичам понеделниците и това е. Как защо? Трябва да ставам рано и да ходя на работа и то след като съм имала два почивни дни. Обичам работата си, но не в този ден. Тогава ми действа подтискащо.
В понеделник сутрин обикновено съм тъжна, смачкана и недоволна. В този ден всичко изтървам, почти нищо не успявам да направя и се разстройвам.
Да, понеделник е един обикновен ден. Е, може и да го обикна. Само трябва да си изменя отношението към него.

Толкова рано, а тя тръгна към болницата с болки. Гледаха се с мъжа си и не знаеха какво да мислят.
– Нали детето трябваше да се роди след три месеца. Какво става. – тревожно повтаряше  жената.
Приеха е. Упоиха я. Мъжът крачеше нервно в коридора. Времето се точеше бавно. Сякаш измина цяла вечност.
Болката бе голяма. Детето се бе родило мъртво. Мъжът наведе глава и затвори мъката си дълбоко в сърцето. Когато съобщиха на жената, която току що се бе събудила след упойката, тя само прехапа устни и две едри сълзи замъглиха очите й.
Тъга и мъка беше обхванала двамата, които не успяха да станат родители. Но те събраха сили и решиха да се сбогуват с малката.
Служителят изнесе малко дървено сандъче оформено, като ковчег. Жената трепна, а сълзите само това и чакаха. Започнаха да се изливат в неспирен поток.
– Сърцето ми ще се пръсне, – с бола каза жената.
Пое дълбоко дъх и бавно повдигна капака. Тя видя първо една малка ръчичка, а след това и лицето на детето. Не можеше да задържи повече мъката си и се разрида силно.
Изведнъж се чу слаб детски вик. Жената се ослуша. Разбирайки, че звукът идва от ковчега, тя отскочи уплашено. Тогава мъжът пристъпи решително към детето и видя как то бавно отваря очи. Той извика:
– Тя е жива!
Сълзи, прегръдки, усмивки…
Родителите на оцелялото по чудо момиченце решиха да я кръстят Луз Малагрос, което на испански се превежда като „чудна светлина“. Да това беше радостен лъч в техния живот.