Най-добрия приятел на човека е кучето. А ние имахме огромен черен дог. Много възпитан и изключително умен. Любимото му занимание беше да стои на прозореца и да гледа на улицата.
Представяте ли си колко е голям дога? На него не му е нужно да се изправя на задните си лапи за да гледа през прозореца. Обикновено сядаше на перваза, поставяше главата си на дантелените завеси, които свиваше на топка, поставяше лапа до главата си и гледаше, какво става навън.
От другия вход съседката, възрастна жена, която много недовиждаше, всеки ден надничаше и странно какво ли толкова гледаше.
Била подала оплакване в милицията, че в този и този дом се укрива негърска жена без регистрация, която никъде не излиза и събира цени данни като наблюдава улицата.
Дойдоха от милицията да разберат случая. Падна голям смях. Момчетата се усмихваха и вдигаха ръце: „Нали разбирате, имаше сигнал, трябваше да проверим“.
Архив на категория: разказ
Намеса навреме
– …отиде до будката от другата страна…и се връща направо през линията. О, не трябваше да мине по моста.
Обърнах се и видях ужас изписан на дребно детско личице.
– Той падна на релсите… – извика момиченцето до мен и се стрелна толкова бързо, че изпревари усилието ми да го спра.
Страдащият от асма гаров служител бе наблизо. Едва се движеше, но тук се оказа на висота. Бързо хвана момиченцето и го дръпна от идващия влак.
Толкова се бях объркала, че едва забелязах, как една летяща фигура в светлосив костюм скочи от отсрещния перон и се озова на линията. Човекът имаше само 10 секунди преди влакът да връхлети върху него. Дали успя да спаси падналото детето, трудно можеше да се разбере.
Експресът беше минал, но какво стана?
Когато облакът прах се разсея, железопътната линия се показа отново. Едва тогава видях, че момчето и спасителят му са невредими.
– Всичко е наред, – каза младежът подаващ малкото телце. – Той е повече изплашен, отколкото пострадал.
На перона отново стана тихо и спокойно, сякаш нищо не се бе случило.
Нощ на чудесата
В стаята е тихо и светло. Луната се огледа в прозореца. На улицата е спокойно и пада бял, пухкав сняг. На малкото момиченце съвсем не му се спи. То тихо се промъкна между спящите и почти безшумно се вмъкна в гостната. Спря се замаяно пред блестящата в лунна светлина елха. Сърцето му се изпълни с толкова много радост, че бе готово да полети из стаята.
Внезапно долови шум. Ясно различи тихи стъпки, приближаващи гостната. Бързо се скри зад щората.
Любопитството надделя над страха и то бавно подаде глава от укритието си. Майка ѝ дойде и започна да подрежда пъстри пакети под елхата, навярно съдържащи подаръци. От изненада детето едва не извика. Но не можа да издаде звук, защото сълзи задавиха гърлото му. Изтича до леглото и се зарови във завивките си.
„Защо Дядо Мраз не е дошъл? Какво сме сбъркали, та той не е пожелал да дойде“?
Момичето заспа неусетно, но не спа дълго. Майка ѝ влезе в стаята и включи лампата.
– Ах, вие сънливци! Спите, а Дядо Мраз е дошъл и ви е оставил подаръците под елхата. Елате да видите, какво ви е донесъл.
Братът и сестрата с радостни възгласи хукнаха към елхата, а момичето седна на края на кревата и погледна майка си. Жената се изплаши, като видя подпухналите детски очи…
Детето отвори подаръка си с пълно безразличие, но когато видя какво има вътре, ахна. Прекрасна кукла с бяла рокля, нейната голяма мечта. Тя дълго бе съзерцавала тази кукла на витрината на магазина и си бе помечтала да стане нейна.
– Ти си ми я купила? Нали? – момичето закрещя срещу майка си. – Лъжкиня! Видях те как слагаше подаръците под елхата.
Майка ѝ замълча и само поклати глава.
На сутринта в училището момичето с недоверие задебна Дядо Мраз. Тя видя как от време на време той пооправя брадата си, а накрая в него позна един от учителите в тяхното училище. Нещастна, тя избяга от празничната зала. В къщи дотича объркана. По-голямата ѝ сестра се скара:
– Няма Дядо Мраз. Това са глупости.
Но момичето не ѝ повярва: „Той съществува, просто не е успял да дойде“.
Излезе на улицата, седна зад лавката на двора и се разплака.
Изведнъж някой леко я докосна по ръката. Тя повдигна лице. Пред нея стоеше мъж с добри и ласкави очи. Детето между хлипанията успя да каже:
– Дядо Мраз..той не дойде…
– Почакай, разкажи ми подред… какво стана?
Мъжът внимателно изслуша разказа и каза:
– Не си права! Дядо Мраз… съществува, просто… нали разбираш, той не успява…Представи си колко е огромна земята, а той трябва да я обходи за една нощ. За това възрастните са решили да му помогнат. Но той не те е забравил. Истинският Дядо Мраз идва при всеки само един път в живота му.
– А вие от къде знаете?
Мъжът се усмихна
– Аз зная всичко!
– Да не сте вълшебник?
– В известен смисъл да…Аз се уча за Дядо Мраз… и когато ми порасте брада, ще стана истински Дадо Мраз и ти обещавам, че отново ще дойда при теб…, а днес той ме изпрати, за да те утеша и да не пропуснеш празника.
– А подаръкът?
– Подарък…
Пребърка джобовете си, като че ли търсеше нещо там. Усмихна се, взе момиченцето и го сложи на коленете си
– Бях съвсем забравил. За теб имам специален подарък, вълшебен, обикновените подаръци ти вече си ги получила, а за този дори не си мечтала…
– Истинско чудо?
– Да. Погледни.
Той насочи показалеца си към небето.
– Погледни внимателно, виждаш ли онази, най-ярката звезда?
– Да..
– Това е Сириус..най-ярката звезда на нашето небе, а днес тя е твоя.
Момичето погледна звездата, усмихна се и сърцето му преля от щастие и възторг. Детето дълго се любува на звездата, скачайки и пляскайки с ръце.
– Благодаря… – нежно и с любов прошепна детето.
Ако вярвате в чудеса, щастието непременно ще ви посети.
Златния кръст
Игумен Георги и до днес помни тази странна история.
Наложило му се да изслуша предсмъртната изповед на един свещеник от един малък град в Гърция.
Свещеникът имал две деца с голяма разлика във възрастта. Голям син и много малка дъщеря. Синът му отишъл да учи в Атина, но бил убит. Трупът му намерили в едно запустяло място. Изяснило се, че младежът е починал от побой. Синът на свещеникът бил благочестив човек и посещавал често църквата, но кръста, който носил на врата си не бил на него. Убиеца не бил открит.
След време дъщерята на свещеника пораснала. Тя се влюбила. Приятелят ѝ бил по-възрастен от нея но бил приет добре в дома на свещеника. Но страното е, че младежът не смеел да поиска ръката на момичето. Виждало се, че двамата се обичат, но нещо гнетяло мъжът.
Един ден той поискал да се изповяда пред бащата на любимата си. Признал, че много обича дъщеря му, но смята, че е недостоен за нея, защото е убиец. Едно време той се движел с много лоша компания. Гулял цяла нощ и попаднал на някакъв младеж във Атина. Той започнал да го изобличава и да го приканва към покаяние, но това още повече го озлобило и го пребил до смърт. Тогава от мъртвия младеж той взел един златен кръст. Когато го показал на свещеника, той познал, че бил на сина му. В този момент бащата имал чувството, че губи опора и едва не припаднал, но той се помолил на Бога и Той му дал сили. Младият мъж продължил:
– Вие виждате, че такъв човек не може да бъде съпруг на вашата дъщеря и не може да влезе във вашето семейство. Моля да ми простите.
Свещеникът събрал сили и казал:
– Как мога да не те приема в семейството си, щом Бог приема твоето покаяние?
Вдигнали сватба. Всички снимки на сина на свещеника били скрити под благовиден предлог. Така дъщерята никога не разбрала, че се е омъжила за убиеца на брат си. Тази тайна свещеникът запазил в себе си, но я разказал при личната си изповед преди смъртта си.
Зла прокоба
Как беше се зародила, никой не знаеше. Но тази легенда като птица бе прелетяла през вековете и тревожно мътеше умовете на млади и стари. Откърмени с преданието за съкровището на Александър Македонски, нейде заровено из този край, мъже и младежи разравяха и копаеха неуморно, водени от някакви скрита страст и желание за богатство.
Някаква гледачка бе предрекла, че да се открие това съкровище, трябва да погинат 10 човека. Тази заплаха нито спря, нито разколеба, търсачите на несметни богатства.
Много смели иманяри бяха загинали по тези места, а повечето от преминаващите от там приемаха предаваните от уста на уста страшните истории, като приказки за сплашване.
През есента Петър и брат му обработваха нивичката край пътя. На горният ѝ край имаше откъртени от близката скала каменни блокове. Между тях стърчеше плосък, наклонен камък с човешки ръст. По обяд Петър беше седнал близо до него. Изведнъж се заслуша и повика брат си. Счуваха му се шумове, които сякаш излизаха от земята, приличаха му на хрупане и то на големи животни. Страно, наблизо не се виждаше да има добитък. Братът на Петър се засмя и махна с ръка.
– Бабини деветини, нищо не чувам. Сторило ти се е.
На другия ден Петър отиде сам на мястото. Времето беше облачно. Заваля проливен дъжд. Светкавици раздраха небето, а близък тътен като че ли предвещаваше нeчия гибел. В тази суматоха на природата Петър потърси място, къде да се скрие. Мушна се под една наклонена скала. Когато вдигна глава нагоре, забеляза сребриста плочка. Протегна ръка и я откърти с ножчето си.
На плочката имаше две преплетени змии. Когато ги разгледа с фенерчето си, усети неизпитван до тогава страх. Прибра се, мушна намереното в една от фугите на къщата и се опита да забрави за случилото се.
Говореше се, че скоро след това се почувствал много зле. Отишъл на преглед в близкия град. Настанили го в болницата и след няколко седмици починал.
Останаха сираци момче и момиче. Нещастието хвърли в смут близките му. Никой не посмя повече да говори за прокълнатото място, защото го свързваше с трагедията. Смятаха, че черна прокоба е поразила Петър. Вестта за внезапната смърт бързо се разнесе из околните махали и внесе не малко суеверен страх у хората.
Чувайки за носещата смърт находка, Ради реши да проучи нещата и да докопа неоткритото съкровище. Преди години един старец беше запалил иманярската страст в него с необикновените си истории за съкровища и несметни богатства.
Ради се завъртя край дома на Петър. Започна да подпитва, но хората упорито мълчаха. Накрая реши да спечели приятелството на сираците, та дано от тях да изкопчи нещичко. Малката палавница с руси, непокорни плитки го отбягваше и никакви лакомства не можеха да я спечелят за по-откровен разговор. Момчето се страхуваше от непознати. Трудно някой можеше да спечели доверие му ,затова Радо не успя да разговаря и с него.
Овдовялата стопанка превиваше гръб пред неволите и трудностите в живота. Какво ли не захващаше да работи, само и само да изхрани двете си деца.
Веднъж нарамила тежък наръч дърва се прибираше у дома. Радо като я видя и се притече на помощ. От благодарност жената го покани вътре, да го почерпи нещо. От дума на дума стана въпрос и за Петър.
Трепна сърцето на Радо, но реши да не пришпорва нещата и да поизчака. Но такова нещо чакали се? Желанието му да узнае „мястото“ беше толкова голямо, че той не се стърпя и попита:
– Какво се случи? Вярно ли е това което се чува?
Жената въздъхна и внимателно погледна младежа.
– По-добре да не бе ходил там.
– Но това може да окаже много ценно… защо? – едва сдържайки любопитството продума момъкът.
– Не се захващай с това, не ти трябва. – с мъка отговори жената. – Първо дойдоха от махалата. Биха го “ да си каже“. После дойдоха и ония с пагоните и те го биха, а той не беше добре с бъбреците. След толкова бой не се почувства добре и отиде в града на лекар и там си остана. Повече не го видях жив.
Жената обърса с края на престилката насълзените си очи и реши да става, нали работа я чака. Радо неспокойно се завъртя на стола и едва продума:
– Как така? Нали проклятието на намереното…..
Жената махна с ръка и прекъсна младежа:
– Ония, Бог да ги убие, от МВР-то пуснаха слуха, че зла прокоба е затрила Петър. А хората се уплашиха много и не смееха да разказват какво точно е станало.
Съкровища, зла прокоба, побоища всичко се обърка в главата на Радо. Той стана, отвори вратата и с наведена глава бавно прекрачи прага.