Още тогава, като малко дете, честичко заставах на морския бряг и с часове гледах играта на морето.
Случваше се понякога там да се надигне вълна̀, гигантска и заплашителна. Набъбнала от сила, със стихиен устрем се насочваше към сушата, сякаш готова с един удар да разцепи брега.
Тя тичаше нетърпеливо, уголемяваше се и изправяше острия си гребен. За нея няма земна преграда, която да възпре бурния й напор.
На пътя й застава скала, не много висока, нито твърде здрава.
Удар! За миг всичко се покрива в пяна и водни пръски. А после…. сякаш нищо не е било. Възправя се сред въртопите и се отърсва от потоците вода.
Накрая вълната, омаломощена, замаяна и усмирена, гузно се дръпва назад.

Това беше един от онези горещи септемврийски дни, при които не се усеща никакъв полъх и морето е неподвижно и гладко, сякаш заспало.
Такова море някои сравняват с разтопено олово, други с огледало, а рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода“.
Заливът блестеше от слънчевите лъчи. Водата на места изглеждаше изумруденозелена, а другаде сапфиреносиня, прорязана от дълги и неестествени по форма кафеникави и сиви ивици.
В дъното на залива, където се простираше пристанището, се забелязваше гора от мачти.

Беше едва средата на април, а слънцето жареше тъй немилостиво, като че наближаваше края на света.
Дърветата от двете страни на пътя се бяха окичили в своите бели и розови премени и от цъфналите им корони се носеше песента на пчелите.
Край пътя надничаха жълти иглики, синчец и  зелен кукуряк. Тук-там се мярваха и отрупани с цвят люлякови храсти.
Хиляди птички се надпреварваха да възпяват пролетта. Наоколо се носеше мирис на цветя, на влажна пръст и млада трева. Това е вечно младият аромат на пробуждащия се живот, който изтича от набъбналите кълнове в земята и от разпуканите пъпки на дърветата.

Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима.
Във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа. Отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините.
Тази тъга личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.

Никола беше само на десет години. Русият му печем непокорно се развяваше като знаме на главата му, а очите му отразяваха небето.
Денят беше много горещ и той отиде с приятелите си да лови риба. Решиха да пуснат въдиците си от моста. Но Ники така се беше надвесил над парапета, че се превъртя през него и като камък тупна в реката.
Както по-късно се оказа в болницата той ударил главата си в камък и загубил съзнание.
Приятелите му чакаха да изплува, но главата му упорито не се показваше на повърхността. Минаха цели десет минути преди момчетата да се осъзнаят от шока и да потърсят помощ. А той лежи на дъното в мътната река и не диша.Когато го изкараха на брега, пулса му не се усещаше. Надежда да оживее нямаше никаква.
А през това време Никола попаднал на място, където никога не е бил. Той се приближавал към някакъв тунел, а после изведнъж се оказал в него. Станало му страшно, но изведнъж той видял старите си познайници кучето Лаки и котката Пуфи. Те се движели край него като в забавен кадър. Кучето го близнало, а той го погалил по главата.
Изведнъж Никола отвори очи и разбра, че се намира в болницата. Край него хора, в бяло облечени, му се усмихваха и го поздравяваха. Премина лечението и той с радост напусна болницата, но спомена от срещата със старите си приятели, които бе загубил отдавна, запази дълбоко в сърцето си.