Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
– Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
– Ще седна! – упорства детето
– Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
– А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..

Поредното скучно събрание. Хората недоволни, че им отнемат времето с глупости, недоволно сумтят по местата си.
Е има и такива, които се разхождат нагоре надолу, забелязват някоя важна „клечка“ и гледат да я поздравят, един вид: “ И аз съм тук и подкрепям делото“.
Най-накрая лекторът се качи на подиума и започна да чете отчет за постигнатите успехи през миналите пет години:
– В град А…. е построена електроцентрала……
Коментар от залата:
– Аз съм от там и до сега не съм видял никаква електростанция.
Лекторът продължава, като се прави, че не е чул забележката:
– В град Б…….. е построен химически завод……
Същият глас отново се обажда от публиката:
– Миналата седмица бях там. Такъв завод няма!
Лекторът ядосано се обръща към обаждащия се:
– Господине, трябва по-малко да се шляете насам-натам и повече да четете вестниците!

Тя забременя втори път. В това няма нищо лошо, но….. Първото й дете е вече голямо, тя доста порасна в кариерата, а и вече възрастта й не е младежка.
Така тя реши, след доста умуване, да прекрати тази бременност. Записа си час при лекаря след работа.
В работата й системният администратор през определен период от време принудително променяше всички пароли в офиса за влизане в компютрите. Обикновено той това правеше късно вечер, като новите пароли генерираше случайно.
Сутрин хората намираха новата парола на късче хартия пред клавиатурата.
В този ден, когато тя трябваше да отиде, за да уговори аборта си, пред клавиатурата намери своята нова парола „PLZMOMNO“, което тя разшифрова като: „Please Mom No“ – „Моля те, мамо, Не“.
Такъв знак само сляп човек няма да види и разбере.
Тя позвъни и отмени срещата с лекаря.
Сега пред очите й расте второто й дете.

Студена есенна утрин. Вятърът духаше от север и подкарваше тежките облаци, като разгневен овчар стадото си.
Реших да се поразходя. Вървях дълго и се чудех къде да отскоча днес. Краката сами ме понесоха към грънчарската махала.
На пунически грънчарите ги наричали yotser. Самата дума означава „този, който придава форма на безформеното“. Латинската дума  figulus е много по-близка и земна.
Всички ние сме неоформени преди да попадне на Божието колело. По-скоро не толкова неоформени, колкото обезобразени от греха.
Докато се подпирах на дървената рамка на вратата, гледах как мъжът върти колелото. Тишината бе приказна. Неговите ръце извайвах прекрасното от безмълвната глина. А пещта зад него дими, пращи и припламва. Там е следващата фаза.
И нас ни чакат несгодите, болката и мъката, за да ни пречупят, та когато излезем от огнената Божия пещ да бъдем съвършени и подобни Нему.