Всички отдавна спяха, но не и Диди. Навела глава под малката нощна лампа, тя се опитваше да прегледа голяма купчина документи.

Утре ѝ предстоеше важна презентация. Трябваше на всяка цена да успее.

Изведнъж тя усети как кръвта запулсира в слепоочията ѝ. Главоболието обхвана цялата ѝ глава. Зрението ѝ се замъгли.

Не стига, че настроението и бе подтиснато, а мислите ѝ изпълнени с чувство за пълно поражения я обсебваха непрекъснато, ами сега и това.

Диди загуби самообладание. За да не откачи нацяло започна да събира смачканите бисквити, които кой знае как вместо в кошчето, се бяха разпръснали на дивана, килима и върху масата.

– Не мога повече така, – тихо зашепна Диди. – Не издържам …..

Разплака се. Усети разочарование и гняв в сърцето си.

И започна да вика:

– О, Боже, помогни ми, моля Те помогни ми …

Диди бе много натоварена. Имаше четири малки деца. Най-голямото бе едва на шест години. Тя учеше задочно. Освен това развиваше и свой малък бизнес. От време на време работеше по заместване като медицинска сестра. Пишеше статии …

Бе толкова заета, че едва можеше да си поеме дъх. Често се случваше да изпадне в поредния лек срив.

– Господи, помогни ми разумно да разпределям времето си, – продължаваше да се моли тя. – Подкрепи ме, за да мога да се отдръпна от разпадащите се мигове в откаченото ми ежедневие.

Бог проговори в сърцето ѝ:

– Твоята заетост е твоето благословение. Всичко, което успяваш да направиш през деня е прекрасен подарък за теб.

Тя бе набрала инерция и започна да негодува:

– Децата ми са, за да унищожат всичко, което съм подредила. Аз чистя, а те съсипват…….

Всяка бъркотия, колкото и неприятна, бе конкретно отражение на живота ѝ.

– Виж, разпръснатите парчета от бисквити, говори, че имаш здрави деца, – прошепна ѝ Бог. – В бизнеса ти екипа се разраства, нарастват клиентите ти, натоварването е голямо, но това е една чудесна възможност да осигуриш семейството си по-добре.

– Всичко изглежда трудно, но ще се справя, – усмихна се Диди. – Уморена съм и понякога неудовлетворена, но само в Теб , Боже, мога да намеря мир ….. Благодаря ти, Господи за изобилния живот, който си ми дал.

Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Гъсти тъмни облаци изпълниха небето. Задуха вятър, който приведе дърветата, а листата зашумяха обезпокоени.

Дочо гледаше през прозореца. Забързани хора ускоряваха крачка, за да избегнат идващия дъжд.

– Да, – каза си той, – пак ще вали. А аз какво да правя?

Мрачни мисли го обсебваха. Бе премахнат тумора от тялото му и го успокоиха:

– За сега нямате разсейки.

Но … притесненията и страхът, че това може отново да се случи, дори да стане най-лошото, го подтискаха и той не виждаше нищо хубаво край себе си.

Дочо посети лекаря си. Трябваше да се направят нови изследвания.

Двамата си поговориха малко. Лекарят се осведоми как вървят нещата с Дочо и му каза загрижено:

– Твоите терзания, подтиснатост и безпокойство са се превърнали в навик, а това увеличава десетократно възможността на раковите клетки да се възстановят и развият отново.

– Трудно ми е да поддържам увереност в оздравяването си напълно, – призна си Дочо. – Освен това с болка преживявам това, което се случва със сина и дъщеря ми. Те имат неприятности, меко казано и аз не мога да остана безучастен.

– Знаете ли, че ентусиазмът е един от най-големите източници на здраве? – сподели докторът. – Начинът, по които виждаме нещата, се отразяват психически и физически върху нас. Всеки ден е изпълнен с неочаквани шансове.

Дочо въздъхна тежко и нищо не каза.

– Не поглеждайте назад, – продължи докторът. – Наслаждавайте се на всеки ден, на всеки момент, който имате.

– Че какво хубаво може да се види днес? – възропта Дочо.

– Гледайте на добрите неща, които всеки ден ви носи. Наслаждавайте се на изгрева и залеза. Вижте в какви невероятни нюанси прелива небето. Радвайте се на дърветата, цветята, планините и пенливата река, която пресича нашия малък град. В тях Бог се изявява по неповторим начин.

– Лесно е да се каже, – почти изохка Дочо, – нали не сте на моето място.

– Тогава започнете нещо да творите. Съберете се със семейството си или приятели и си спомнете за доброто старо минало. Радвайте се на хората, които Бог води в живота ви. Изберете си цел и вършете всичко с ентусиазъм.

Дочо половинчато се усмихна, но вече имаше план, какво да направи. Той бе решил да прави всеки нов ден най-добрия в живота си.

Владо дълго време бе без работа. Това го притесняваше и силно гнетеше.

Днес бе радостен ден за него. Посети го един от приятелите му Павел и му съобщи радостна вест:

– В новото звено набират хора. Иди и кандидатствай.

Владо веднага се насочи натам. Подадоха му списък с правила. В него се засягаха въпроси относно алкохола, пушенето и някои забавления.

Той го прочете и повдигна рамене.

Интервюиращия го наблегна:

– Очакваме християнско поведение от нашите служители.

„Преди да последвам Господа, не съм правел такива неща, нищо че не съм бил християнин, – помисли се Владо. – Интересно защо няма списък, в който се забранява да бъдеш арогантен, безчувствен, суров, прекалено критичен, ….?“

По- късно, когато споделяше с Павел как е минало интервюто Владо отбеляза:

– Да следваш Исус, не означава да спазваш списък с правила.

– И все пак ние ги спазваме, – каза Павел.

– Това е друг вид качество на живот, което не може да се измери количествено, – удари с длан крака си Владо. – Християните са смирени. Съчувствени към страданието на другите. Копнеят за доброто. Милостиви са към тези, които се борят с провалите си. Те са добри към тези, които злоупотребяват с тях. Отговарят на злото с добро. Те са благословени и щастливи. Но това не става с правила или забрани.

– Да, – съгласи се Павел, – с това привличат другите и те идват при Исус.

– Никой от нас не е естествено беден по дух, скърбящ и жаден за правда, кротък и милостив, с чисто сърце, миротворец, – разгорещи се Владо. – Такъв начин на живот идва само от Божията благодат и може да се приложи от тези, в които живее Божия Дух. Бог променя живота ни, сами не може да направим това, колкото и да се ограничаваме и изпълняваме някакви измислени от нас правила.

След задухата последва ужасяваща буря. Изви се страхотна стихия. Светкавици раздираха потъмнялото небе, а гръмотевици разтърсваха земята.

Мая бе едва шест годишна. Тя бе седнала на пода, а в очите ѝ се четеше възторг.

Майка ѝ я прегърна и седна до нея. Двете продължиха да наблюдават ослепителното зрелище през прозореца.

– Ау, – възкликна Мая, – Бог е толкова голям!

Майка ѝ се чувстваше по същия начин. Двете се възприемаха като много малки в присъствието на могъщия и силен Бог.

Всичко тътнеше около тях. Светкавиците неуморно просветваха. Стихията бе готова да разруши онова, което ѝ се препречеше на пътя.

Двете легнаха на пода без страх и притеснение.

– Бог, който е създал света, е достатъчно голям и обичащ, за да се грижи за нас, – отбеляза майката.

Мая запя. Майка ѝ се присъедини към нея. Двете прославяха Бога за неговата сила и величие.

– Като си помисля, – засмя се Мая, – колко пъти съм опитвала да Го побера в моите представа. Все едно да Го поставя в малка кутия.

– Смятаме, че сме големи, но можем ли да контролираме мълнията или да се справяме със всяка житейска трудност? – плесна с ръце майката.

Това не бе въпрос, а потвърждение на това, което и двете чувстваха и осъзнаваха по-ясно.