За беда и това стигна до нея. Откриха ѝ рак на гърдата. Въпреки всичко Ема се овладя и запази доброто си настроение.

Оперираха я.

Тогава реалността, че е загубила част от тялото си започна да я тревожи и притеснява.

Когато се събличаше, за да се къпе, оглеждаше осакатеното си тяло и ѝ ставаше тъжно.

– Такава няма да мога да отида на плаж, – с болка си казваше тя.

Често се оглеждаше в огледалото, но мъката, че не всичко е наред с нея, а караше да плаче.

Мъжът ѝ се опитваше да я успокои:

– Ти винаги ще бъдеш красива за мен. Обичам те. Защо се тревожиш толкова?

– Ти нищо не разбираш, – нахвърляше се тя върху него. – Това не е просто малък белег, а отсъствие на ….

И Ема се разплакваше.

Един ден, когато посети лекаря си за преглед, той я попита:

– Какво ви притеснява?

– Тази обезобразяваща операция …., – смънка Ема.

– Но вие сте жива, – възкликна лекарят. – Нима не осъзнавате каква голяма късметлийка сте? Ракът бе малък, а лимфните ви възли чисти.

След тези отрезвяващи думи Ема дойде на себе си.

– Да, аз съм жива, какво съм се размрънкала?

Скоро тя срещна едно малко дете болно от левкемия. Въпреки болестта то бе весело.

Ема искаше да му даде нещо, за това го попита:

– Какво искаш за подарък?

Детето разрови предметите около себе си и започна да изброява:

– Виж каква красива кукла имам и толкова много играчки …… Нищо не ми е нужно. Имам си всичко.

– То е право, – каза си тя. – Когато не можем да си обясним трудностите в живота си, лесно се разочароваме от ситуацията и питаме: „Защо точно на мен?“ Ако сме мъдри бихме приели спокойно нещата, които не можем да променим.

От този момент очите ѝ се отвориха за благословенията в живота ѝ и от устата ѝ започна да се излива благодарност.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Младежите бяха оклюмали глави. Отново не им провървяха. Натупаха ги и то с голяма разлика. Утре ще им се смеят всички.

Те знаеха, че бяха се изправили пред по-силен отбор, но все пак се решиха. А сега си ближеха раните след загубата.

– Живот без риск не е интересен, – отбеляза Захари.

– Е, ако можеш да предвидиш нещата, това донякъде създава известно удобство, – подчерта Жеко.

– Когато човек се движи и израства не търси комфорта, защото ако се потопи в него, изпада в хибернация, – добави Сава.

– Един атлет натоварва доста мускулите си, – намеси се и Пламен. – В противен случай те не стават гъвкави, не откликват на по-голямо натоварване и бързо се уморяват.

– Същото става и с душата ни, – наблегна Захари. – Ако ѝ създадем комфорт, ставаме емоционално и духовно негодни за каквото и да е.

– Свързването, любовта и преследването на мечтите изискват риск и енергия, – въздъхна дълбоко Крум.

– Сега изпитваме известна болка и разочарование, – махна с ръка Стоян, – но това е по-добрата алтернатива от самотата, скуката и безмълвното отчаяние, които съпътстват живот без риск.

– Човек трябва да рискува, защото там е плодът, – тържествуващо възкликна Стойко.

Всички се засмяха и им олекна на душата.

Слънцето неочаквано ни изненада и стопли всичко наоколо. Зимата още не бе си отишла. Усещаха се още смразяващите ѝ лапи най-вече през нощта и рано сутрин.

Пролетта бе още далече, но хората се зарадваха на топлото време.

Няколко младежи се възползваха от благоприятната възможност и излязоха да се разходят в близкия парк.

Разходката си е разходка, но тя помагаше да се споделят мисли, надежди и проблеми.

Тома бе винаги категоричен и сега бе отново непреклонен в мнението си:

– Грехът си е грях, няма значение как го наричаш. Просто трябва да осъзнаеш, че грешиш и да помолиш Бог за прошка.

– Съгласна съм, – каза Донка, – че сменяме имената на нещата, така, че да ни изглеждат като „не грях“.

– Какво имаш предвид? – подскочи като ужилен Наско.

– Например, неверието наричаме безпокойство, лъжата преувеличение, – поясни Донка.

– А блудството наричаме безопасен секс, – допълни Тома.

– Докато сменяме имената на греха с други удобни за нас, ние сме нечестни спрямо себе си, а и Бог няма да ни ги прости, – намеси се Наум.

– Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, – наблегна Тома – лъжа, ревност, отмъщение, омраза, непростителност, похот, ….

– За това трябва изявяваме греха, какъвто е в Божите очи, – отбеляза Донка. – Само така ще бъдем простене.