Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.

Кризата  е за поука, че държавата ни мами. Това се разбира от само себе си. Тези години са години на осъзнаване. Време, когато човек разбира, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора, а такива не са малко.
Животът не е игра, не е шах. Има хората, за които отговаряш, за техните семейства, пенсиите им…. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания и мъка на някого.
Отговорността притиска. Ако хората ругаят, плюят или викат…., от това не винаги им става по-леко. Има го и това, но повечето просто страдат и се надяват. Някои от тях, въпреки всичко, успяват да прощават, ако ги излъжат, както са ги лъгали всички и винаги.

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.

Един джентълмен трябвало да отиде на прием при английската кралица Елизабет и за случая необходимо било да облече фрак. За него това му изглеждало нещо като маскарад.
— А не може ли без фрак? — попитал той специалиста по протокола.
— Не може.
Човекът се примирил с дворцовия етикет и си купил фрак, а щом се върнал в хотела от приема, с облекчение го съблякъл и го натикал в кошчето за боклук мислейки, че такава неудобна вещ никога повече няма да му потрябва. И  си заминал. А след седмица фракът, внимателно изваден от хотелската прислуга от кошчето за боклук, изчистен и изгладен, бил му доставен от Лондон в къщи като ценна пратка.
При следващото пътуване мъжът нарочно взел фрака, отседнал в същия хотел и пак хвърлил дрехата в кошчето за боклук. А камериерката пак го извадила оттам и почистеният и изгладен фрак отново се върнал като пратка по местожителството на злощастния си стопанин, който не разбирал, че при заминаване фракът се слага в куфара, а не в кошчето.
За сега не зная каква е по-нататъшната съдба на този злополучен фрак.

Някои предпочитат Ламборджини, но те имали само Жигули. Ужасна кола. Веднъж отказали спирачките и те се забили в една преспа, добре че имало преспа, в противен случай можело да стане и по-лошо.
После имали Волво, след това БМВ и последната била бронирана БМВ. Тя пък била направо кошмарна, защото е ужасно тежка.
Веднъж пътували с нея и закъснявали за някаква пресконференция. Валяло и колата заседнала в яма, пълна с вода. Вратите заклинили, колата потънала до стъклата. Те се намокрили до пояс, докато излязат, но все пак успели за пресконференцията.
После извадили колата с трактор. Не могли да я продадат. Кой ще я вземе?