Млад човек заедно с водач се разхождал по стръмните и недостъпни алпийски планини. Те вървели по пътека, по която трудно биха се разминали двама човека. От едната й страна имало отвесна скала, а от другата зеела пропаст. Младежът ужасно се страхувал, но той упорито следвал водача си.

Изведнъж погледнал напред и изтръпнал, само след няколко крачки пътеката свършвала стигайки до пропаст. Изглеждало, че няма никакъв изход. Но те тръгнали към опасното място и младият човек видял, че пътеката рязко се обърнала по тънкия перваз на скалата и продължавала да се стеснява покрай отвесна скала. Така пътниците смело могли да продължат.

Често това се случва и в нашия живот. Струва ни се, че стигаме до задънена улица, но когато приближим мястото, Бог ни разкрива пътя по нататък.

В Своята милост Бог за всеки от нас открива път, по който трябва да вървим. Това се случва в всяка сфера от живота ни, характерно е за всичките ни специфични отговорности.

Всички Божии пътища, са пътища на милост и любов.

Нашите пътища са очертани от Исус Христос и нашата задача е да вървим там , където Той ни води. Те са съпроводени от ярките звезди на Божиите обещания. Вървейки по пях ние ще бъдем благословение за всички в този свят.

Истинският път в християнския живот не е осеян с рози, а с тръни. От него дъхът ти спира. И няма нищо по-славно от това, което ни очаква в края му.

Този път е труден, но е изпълнен с Божиите благословения.

През 1915 г. при директора на един от крайградските театри в Москва се явило младо момиче с необичаен външен вид. То му дало писмо от близък негов приятел, московски предприемач. В него пишело:

„Скъпи Ваня, изпращам ти тази дама, за да се отърва от нея. Моля те, деликатно и намекни, че тя няма какво да прави на сцената. За нея няма никакви перспективи. На мен ми е неудобно да й кажа това по редица причини, така че като човек разбиращ от театър и изкуство, обясни й. Така ще бъде по-добре и за нея, и за театъра.. Това е съвършена бездарност. Всичките роли ги играе по един и същи начин. Нейната фамилия е Реневска….“

За щастие директорът на театъра не послушал съвета на приятеля си. Така започнала кариерата си една невероятна актриса.

Веднъж учениците дошли при учителя си и го попитали:

– Защо лошите наклоности лесно се усвояват от човека, а добрите трудно и си остават негови слабости?

– Какво ще стане ако здравото семе се остави на слънце, а болното се зарови в земята? – Попитал учителят.

– Доброто семе оставено без почва ще погине, а болното заровено в земята ще порасте и ще даде лош плод, – отговорили учениците.

– Така постъпват и хората. Вместо тайно да вършат добро и дълбоко в душата да растат добри начални познания, те ги оставят на показ и ги губят. А своите грехове и недостатъци, за да не ги видят другите, ги крият дълбоко в душата си. Там те растат и поразяват човек в сърцето му. Но вие бъдете мъдри!

– Ало, здравей, мамо! Как си?

– Здравей, сине, аз съм добре, а ти?

– Аз съм нормално, след 5 дни ще си дойда у дома.

– Много се радвам, синко!

– Мам, със мен ще дойде един мой приятел. Може ли да остане няколко дена у нас?

– Да, разбира се. Ако иска може да остане и месец, няма да ни пречи.

– Мам, той е загубил краката си при взривяването на една мина.

– Не, сине, той ще ни бъде допълнителен товар.

След един ден звънят от армията на майката:

– Вашият син се самоуби. Той е оставил следната бележка: „Мам, не искам да ти бъда в тежест до края на живота ти. Прости ми.“

Спорили семинарист и студент от висше техническо заведение.

– В животът не стават чудеса – твърдял студентът.

– Миналото лято клисар падна от камбанарията и не се нарани. Нима това не е Божие чудо? – попитал семинаристът.

– Не. Това е случайност, – самодоволно добавил студентът.

– Тази зима отново падна и не се нарани…. нима това не е чудо?

– Това е просто съвпадение.

Изведнъж край тях прибягала една жена и силно завикала:

– Клисарят пак падна от камбанарията……

– И как е той?

– Жив е! Нищо му няма…..

– Господи, доживяхме да станем свидетели на Твоите чудеса, – възкликнал семинаристът.

– Какво ти става, нима не разбираш, че това се е превърнало в навик? – недоволно измърморил студентът.