„Много води не могат угаси любовта, Нито реките могат я потопи; Ако би дал някой целия имот на дома си за любовта, Съвсем биха го презрели.“

Тургенев има едно стихотворение в проза „Врабчето“, което е посветено на голямата сила на любовта.

„Връщах се от лов, – пише Тургенев, – и вървях по алеята на градината. Кучето тичаше пред мене.

Изведнъж то намали крачките си и започна да дебне, сякаш беше подушило пред себе си лов.

Погледнах надолу по алеята и видях малко врабче с жълтичко около човката и пух на главата. То беше паднало от гнездото (вятърът силно люлееше брезите на алеята) и седеше неподвижно, безпомощно разперило наскоро порасналите си крилца.

Моето куче бавно се приближаваше към него, когато изведнъж, откъсвайки се от близкото дърво, едно старо черногръдо врабче като камък падна пред самата му муцуна и цялото настръхнало, разкривено, с отчаян и жален писък два пъти подскочи към зъбестата зинала уста.

То се хвърли да спасява, заслони със себе си своята рожба… но цялото му мъничко тяло трепереше от ужас, гласецът му беше див и прегракнал, то примираше, то се жертвуваше!

Какво грамадно чудовище трябва да му се е сторило кучето! И все пак то не можа да се задържи на високото си безопасно клонче… Сила, по-силна от неговата воля, го хвърли оттам.

Моят Трезор се спря, стъписа се… Види се и той призна тази сила.

Побързах да повикам смутеното куче и с благоговение се отдалечих.

Да, не се смейте. Аз благоговеех пред тази мъничка героична птичка, пред нейния любовен порив.

Любовта, си мислех аз, е по-силна от смъртта и от страха пред смъртта. Само любовта крепи и движи живота.“

Любовта е една безкрайна верига от отдаване на всичко, което ни е скъпо на този, който обичаме. Любовта е голяма сила, която поражда живота и побеждава смъртта.

Тя е причината за всички добри неща, солта, добродетелите и края на закона.

Християнин без проява на любов не е истински християнин, а християнство без показване на любов към другите е фалшива религия.

Това се случило по съветско време.

Студент от малка етническа общност писал на баща си:

„Здравей, скъпи татко! Моля те да прибереш колата ми. Аз повярвах в Исус Христос и сега се срамувам, че всички идват в събранията с автобус, а аз с кола….неудобно е, един вид отделям се от тях….“

Много скоро след това студентът получил следния отговор:

„Здравей, скъпи синко!Ние тук с роднините се посъветвахме и решихме да ти купим автобус – пътувай като всички…“

Върховния главнокомандващ К. Рокосовский пишел мемоарите си. Помолил да му извикат генералът, който бил отстранен от командването на фронта.

Между тях се състоял следния диалог.

– Вие сте се оплаквали, че несправедливо сме ви наказали?

– Да. Работата се състои в това, че на мен непрекъснато ми се месеше в командването представител от центъра.

– Как ви пречеше?

– Той се намесваше в разпорежданията ми, свикваше съвещания, когато трябваше да се действа, даваше противоречиви указания….Обикновено заменяше командира.

– Така. Значи той ви е спирал. Но нали вие командвате на фронта?

– Да, аз…

– Партията и правителството са ви възложили такава голяма отговорност… Телефона връзка имахте ли?

– Да имаше.

– Тогава, защо не сте докладвали, че ви се пречи да командвате?

– Не смеех да се оплаквам от вашия представител.

– Ето, за това, че не сте вдигнали слушалката и не сте позвънили, в резултат на което сте провалили военна операция, сме ви наказали….

Генералът излязъл от кабинета на Върховния главнокомандващ с мисълта, че на него, комуто е бил поверен предния фронт, му е даден нагледен урок.

Когато умреш, някой ще си спомни ли за теб?

Дали заради това се стремим така упорито да оставим следа след себе си?

Да бъдеш известен! Помисли си, в какво важно нещо се е превърнала знаменитостта! Пеем, излагаме на показ най-пикантните си тайни, отслабваме, ядем насекоми, дори убиваме хора, за да станем прочути.

Хората излагат най-съкровените си тайни в публични уеб страници. В спалните са монтирани фотоапарати и камери. Все едно, че викаме:

– Забележи ме! Помни ме!

Но въпреки всичко този извесността не продължава дълго. Имената бързо избледняват и в хода на времето биват забравени.

Спорът започна внезапно. Те обсъждаха много въпроси, но рядко стигаха до конфликт.

– От къде знаеш, че има Бог?

Едрият мъж спря. По лицето му се разля усмивка. Подпря брадичката си с юмрук и спокойно каза:

– Първо ти изложи доводите си, които потвърждават, че Бог не съществува.

– Добре, – прие предизвикателството младежа. – Какво ще кажеш за следното? Ние живеем в свят, в който може да се определи последователността на гените на човека, клетките му могат да се копират, лицето му може да се промени. Науката ни показва как е бил създаден светът. Ракети изследват космоса. Слънцето вече не е загадка. А Луната, която едно време обожествявали е покорена от човека. Така че защо, след като всички тези тайни са вече разкрити, човек трябва да вярва в Бог, Аллах или в някакво Върховно същество? Не надраснахме ли всичко това?

Доводите бяха неоспорими, но….

– Сега е мой ред, – започна спокойно мъжът. – не съм съгласен, че науката ще докаже, че няма Бог. Независимо до къде учените са стигнали в изследванията си, винаги ще има нещо, което няма да могат да обеснят, нещо, което е създало всичко, извън иследванията. Въпреки, че могат да си играят с гените, да клонират, да живеят до 150 години, в един момент животът приключва. И тогава какво се случва, когато животът свърши?

Младежът сви рамене.

– Ето виждаш ли? – Мъжът се облегна назад и се усмихна. – Когато приключиш – ето от тук започва Бог.