Ново изкуство могат да създадат само хора, които обичат човека. А дали човекът не е изгонен от изкуството? Какво е останало все пак? Дори и с откраднати похватите едва ли може да се достигне ключа на голямата живопис.
Спомням си, за една история случила се след войната. Състояла се дискусия между европейски и американски художници. Станал един от американците и заявил:
– Ние вече не сме зависими от Парижката школа.
Друг казал без много церемонии:
– Взехме всичко от Европа, което може да се вземе, включително и музейните шедьоври. Нямаме повече нужда от уроци.
Трети предрекъл:
– Сега идва времето, когато целият свят ще се учи от нас.
Най-накрая поканили да си каже мнението и един човек, който тихо седял в ъгъла и мълчал:
– Всъщност ще кажа нещо съвсем малко. Преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»….

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

Принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и  негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария.
Попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили и до днес простите и здрави нрави на прадедите си. Женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца. По време на големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък.
Гореспоменатата знатна дама, обзета от любопитство решила да присъствува на едно от тези вечерни забавления.
Отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и светска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана.

Култура, в която живеем днес е много подобен на културата на Содом. Нашия свят е загубил способността си да разпознават доброто и злото. Няма справедливост, има само разюздена несправедливост. Съдиите оправдая нечестивия и наказват невинния. Медиите в повечето от случаите са контролирани и невярно отразяват събитията.
Ние живеем в глобалният Содом и то в световен мащаб, където  няма чувство на срам и за справедливост. Жестокост, коварство, безсърдечие, презрение към по-малко успешните, всичко това изкривява самата същност на битието. Разкош, лъжа, грабеж и убийство с цел печалба, това е тъмния свят на лесни пари, които водят до всички видове извращения.  Там където няма справедливи закони, живее беззаконието, там където се радват на чуждата мъка и се обогатяват за сметка на обикновения човек е Содом.
Днес обществото се връща четири хиляди години назад в още по-извратена форма, подсилена от техническия прогрес. В днешно време градове като Содом и Гомор жителите, на които са загубили чест и съвест, стават все повече и повече.
Когато не знаем законите на вселената си измисляме свои. И днес, цялата ни цивилизация е изградена върху изкуствени, удобни за нас закони и фалшиви „истини“. Затова и нашият жизнен път върви към катастрофа. Научно-техническия прогрес само ускорява движението към своя край. Ние  материалистически „знаем“, че човек живее в света само веднъж и бързаме да „вземем“ от този живот, всичко възможно, на всяка цена, без да се ограничаваме от средствата за постигане на тези целите. В резултат на такава стратегия на живот, човечеството на Земята излъчва огромен поток от зло. Този поток е толкова мощен, че унищожавайки цялата информация, нарушава законите на планетарните процеси. Затова не се изненадвайте от земни бедствия, растежа на етнически конфликти, избухването на войни там, където никой не ги е очаквал, нито на постъпките на обикновеният човек, знаейки че този човек по принцип не може да направи това и въпреки това го прави.
Ние хората със своите мръсни помисли, своята злоба към другите предизвикваме тези катаклизми на планетата си.
Професор М Персингер работещ в областта на ултра ниската честота в геофизиката е въвел през 1977 г. понятието „геопсихизъм“. Той е предположил, че нашето съзнание при силно емоционално състояние влияе на околните физически полета. Например, силно обобщаващо емоционално състояние, което обединява всички хора в една група е чувство за страх.
Оказало се, че ако едновременно се изплашат 500-600 милиона души, то геомагнитното поле на Земята ще реагира активно на този преход в режим на страх  и ще премине на по-бурен режим.  В този пример, страх предизвиква специфична геомагнитна възбуда на Земята.
Ако преброим, колко източници на страх има сега в света и колко ще доведат до нови страхове, можем да разберем как човек мощно въздействие върху магнитното състояние на нашата планета. А като си помислим, че не само страхът влияе на психиката ни, колко ли по-голямо ще е въздействието на другите фактори.