Деница бе много натоварена. Скоро бе станала майка и детето ѝ заангажираше почти цялото ѝ време.

Докато спеше детето ѝ тя пускаше телевизора и продължаваше да шета. Така ден след ден се пристрасти към сериалите, които буквално я всмукаха.

Дойде и второто ѝ дете, но ежедневната и програма не се промени. Натоварването ѝ стана по-голямо, но тя не се отказа от привичката да пуска телевизора.

Един ден по-големият ѝ син я попита:

– Мамо, това добро шоу ли е?

Деница трепна. Тя сякаш се събуди от дълбок сън и призна на сина си:

– Не, не е добро.

От този ден тя спря да гледа „любимите“ си сериали.

Бог чрез сина ѝ бе изрекъл думи, да привлече вниманието ѝ, за да достигне до сърцето ѝ.

Не трябва да се учудваме, когато се случват подобни неща.

Родителството е партньорство, ако го позволим. Можем да се поучим от децата си, ако сме отворени да приемаме техните мисли и думи.
Това взаимодействие между родител и дете спомага много повече да научим за нас и Исус, отколкото всичко останало.

Днес аз все още се уча от вече порасналите ми деца. Те са ми най-близките приятели. Те ме обичат и насърчават. Често ми се случва да се вслушвам в мислите и идеите им.

Бог използва тези взаимоотношения, за да ме оприличи все повече на Себе Си. Желанието ми е да стана по-добра заради моите деца.

Беше 1914 година. Ърнест Шекълтън се готвеше за своята антарктическа експедиция.

За да събере мъже за екипажа на кораба си, той пусна следната обява:

„Търся мъже искащи опасно пътуване. Очакват ги малки заплати, непоносим студ, дълги месеци в пълен мрак и постоянна опасност. Безопасното връщане е съмнително. Чест и признание само в случай на успех“.

Тази покана за плаване, подчертаеше суровите условия и това, което реално очаква, хората решили да тръгнат с този кораб.

Дойде дългоочаквания ден и смелчаците с Шекълтън отплаваха.

Беше изминал едва един месец, когато корабът бе хванат в капан от ледовете.

Цели десет месеца те не можаха да се придвижат напред, докато накрая ледът смаза кораба им и той потъна.

Целта на пътешествието изглеждаше неизпълнима. Оцеляването им стана приоритет.

Пет месеца и две седмици те живееха в палатки на леда.

Шекълтън повери важна мисия на четирима от екипажа:

– Вземете лодката, която ни е останала и идете да търсите помощ.

Изминаха още пет тежки месеца и спасителите дойдоха.

Нито един човек не погина. Всички оцеляха.

Независимо в какво състояние сте попаднали не сваляйте погледа си от Бога. Вашата вяра ще расте, когато слушате Неговия глас.

В това тежко време Шекълтън се довери на Бога за пътешествието си. В сърцето му нарастваше вярата и доверието му в Господа.

Търсейки изход за хората, които водеше, стана революция на неговите желания, което спомогна за тяхното спасяване.

Кой не знае кой е Ред Бредбъри?! Мнозина са чели известната му книга „451 градуса по Фаренхайт“.

Ако попитате някой, който я е прочел:

– Какво сте запомнели от нея?

Повечето отговори са единодушни:

– Пожарникар, който се стреми да изгори всички книги.

Има една доста интересна история свързана с тази книга.

Бредбъри разговаряше с група студенти. Когато стана въпрос:

– Каква е темата на „451 градуса по Фаренхайт“?

Рей обясни:

– Основната тема, която съм си поставил с тази книга, е да разкрия опасността от многото седене пред телевизора за обществото.

– Не, не това е темата на тази книга, – обади се един силно притеснен студент. – В нея става въпрос за правителствената цензура.

Бредбъри остана изумен.

– Да, – каза той, – главният герой наистина гори книги, но посланието не се отнася до цензурата, защото никой не се интересува от изгарянето на книги. Днес хората са твърде заети да гледат телевизия и не четат.

Студентът нервно пристъпи напред и заяви:

– Във всички дискусии за тази книга до сега сме били единодушни, че основната тема засяга цензурата. Вие грешите.

Не ли странно, че читател спори с автора на книга относно основната тема и замисъл, който той е вложил в нея?

Помислете добре, колко пъти сме отказвали да направим това, което ни препоръчва Бог, само защото света казва нещо по-различно от това?

Исус е „Основателят“ на вярата ни и Той е единственият Авторитет, според Който трябва да изживеем нашия живот.

Ако в някои области от живота си разчитаме на светските ценности, вместо да се доверим на Христос, как мислите какъв ще бъде резултата?

Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.

– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.

– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.

– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.

– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?

– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.

– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.

– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.

– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.

– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.

– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….

– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.

– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.

– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.

– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.

– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.

Бабешки приказки, ама май има истина в тях.

Мъжете се бяха яко разгорещили. Причината не бе горещото време.

Панайотов бе предложил интересна тема за разискване:

– Съществуват ли такива „половинки“ в света, който срещайки се образуват идеален съюз?

Отговора се люшкаше между „да и „не“, но окончателно спорът не беше решен.

Владиславов през цялото време мълчеше и само ги слушаше, но накрая не се стърпя и издигна глас:

– Аз съм музикант и свиря на цигулка.

Другите го изгледаха неодобрително, но той смело продължи:

– Възможно е някъде в света да се намира „идеалната“ цигулка, която пасва точно на мен. И вземайки я в ръце, всички биха се възхищавали от виртуозното ми свирене. Всеки друг музикант би си помислил, че ако вземе такава цигулка с нея би свирил така прекрасно.

– Какво искаш да кажеш със всичко това? – попита нетърпеливо един от мъжете.

Владиславов сякаш не чу въпроса. Той продължи доста напористо:

– Докато не намеря тази цигулка, правя нещо необмислено, като повечето хора.

– И какво му е толкова необмисленото?

– Почвам да изпробвам всяка цигулка, което ми попадне. От тях ще извличам какви ли не звуци: вопли на котка, скърцане на не смазана врата, рев и вой на буря в океана, ….

– Че какво лошо има в това?

– Това време за мен е пропиляно, – отговори Владиславов.

– Но защо?

– Нима търсенето е без значение?

Владиславов се усмихна и каза нещо много интересно, което доста впечатли мъжете:

– Това време трябва да употреба, за обучение в свирене на цигулка и когато срещна „истинската цигулка“, от нея ще извлека очарователна и завладяваща сърцата на хората музика.

Мъжете мълчаха навели глави.

– Ето такива са идеалните отношения, – поклати глава тържествуващо Владиславов, – но за тях е нужно обучение.