Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Влакът се носеше към поредната гара. Изведнъж кондукторът забеляза на релсите някакъв предмет.

– Там има дете! – Извика той, като сочеше с ръка към релсите.

Ема бе почти на годинка. Майка ѝ засаждаше цветя.

На детето му доскуча и то реши да се поразходи. Така то стигна до релсите …

Кондукторът се спусна към предната част на двигателя. Едва се държеше за леко издадената част отпред.

Когато достигна детето леко го избута с крак, далеч от опасността. След, което скочи от влака и прегърна Ема.

Детето бе получило леко порязване на главата и устната му бе подута.

То не осъзнаваше какво точно бе станало. Навременната намеса го спаси от сигурна смърт.

Бог бдеше върху това дете, затова то бе спасено.

Понякога така се случва и в живота ни.

Бог ни тласка или побутва, за да ни спаси от катастрофа, която не виждаме и не подозираме, че съществува.

Но Той е точно там, за да ни вземе на ръце, когато се нуждаем от помощ.

Слав Звезданов живееше в разкошна къща. Обичаше лукса. Свиреше прекрасно на цитра, имаше многобройни почитатели, но това му доскуча и той се отдаде на виното и разврата.

Хората, които обичаха музиката му бяха объркани.

– Какво стана с него?

– Не можем да го познаем.

Един старец минавайки от там каза:

– Човек потопен в богатство полудява. След това идва период, когато се отказва от всичко и минава в другата крайност, но лудостта не го оставя.

Не се мина много и хората забелязаха нови странности у Слав.

Той започна много рядко да се храни. Дълго време прекарваше под лъчите на пламтящото слънце……

Красивото му тяло се превърна в трудно разпознаваема маса.

Старец, който бе предрекъл, че Слав ще мине в другата крайност, един ден се приближи към него и му каза:

– Звезданов, чух, че преди си свирел много добре на цитра. Дойдох при теб, за да ти задам един въпрос: Какво става, когато струните се разхлабят?

– Никаква музика няма да се получи, – отговори с немощен глас Слав.

– А ако струните са обтегнати? – продължи да пита старецът.

– Тогава от тях е невъзможно да се извлече музика.

– Музиката, която искаш да добиеш от себе си, – поклати глава старецът, – ще бъде прекрасна, ако струните ти бъдат нито разхлабени, нито много стегнати. Нужен е баланс. Запомни, че прекаленото напрежение на силите води до излишък, а прекомерното отпускане докарва слабост. Постигни в себе си равновесие и ще достигнеш целта си.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.