Малкият хамстер наблюдаваше как колона от мравки леко се извиваше от стената и продължаваше смело към шкафа.

– Ха – ха – ха, – заливаше се от смях хамстерът. – Ох, вие малки нещастници. Трудите се непрекъснато, а събирате съвсем малко.

– Не се заяждай с нас, – каза водачът на колоната мравки.

– Сериозно говоря, – хамстерът повдигна няколко кренвирша, които му бяха дали преди малко. – Вижте какви са моите запаси.

– Ако трупаме повече запаси, както ти предлагаш, – обади се една от мравките в средата на колоната, – знаеш ли какво ни се случва?

– Какво? – ококори очи хамстерът.

– Хората разбиват складовете ни, – с болка каза същата мравка, – смитат с метла събраното от нас. И това не е всичко. Видят ли някои от нас, мачкат ни с краката си.

– О, – възкликна хамстерът, – но защо?

– Така всеки плаща с живота си за хищническата си алчност, – отговори една стара мравка, която вървеше в края на колоната.

Хамстерът тъжно погледна мравките, а после и кренвиршите, които бе прегърнал с лапите си.

– Вземете, – състрадателно протегна едно парче от „запасите“ малкият гризач. – Не съм алчен, нито желая да ви изтребвам.

Нямаше вина, но ето казаха му го. Жоро болезнено преживяваше този момент.

Дядо му Георги разбра за случилото се от баща му. Той разбираше как се чувства внука му. Затова му каза:

– Жоро, не очаквай да се отнасят почтено с теб в този живот.

– Но какво съм им направил, за да ме обвиняват така? – едва сдържаше сълзите си младежът.

– Все ще се намерят хора, които ще казват и вършат неща, с които да те наранят, – старецът нежно потупа внука си по рамото, – такива, които не заслужаваш.

– Това беше много подло от тяхна страна.

– Когато някой се отнася лошо с теб, приеми го като възможност, да му покажеш милост, – топло се усмихна дядо Георги. – Прости му, независимо, че те е наранил.

– И да не му върна тъпкано? – ядът фучеше яростно в думите на Жоро.

– Какво значение има какво мислят или казват те за теб, – кротко продума старецът, – дръж фокуса си върху Бога. Неговото мнение е по-важно за теб.

– Господ, та Господ, – изригна Жоро, – те ме обвиниха несправедливо, а ти ми говориш …

И той възмутено вдигна ръце.

– Не забравяй, че Той те облича в Своята праведност и святост, – продължи дядо Георги, – одежди, за които е платил с кръвта Си. Това е скъпоценен дар, чиято цена никой не може да плати.

– Тогава какво да правя когато другите се отнасят непочтено към мен?

– Нашите пътища не са като Неговите, – въздъхна старецът. – Това трудно осъзнава всеки от нас. Разбери, само Той може излива в сърцата ни мир и любов чрез Духа Си.

Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Тъмнината обгръщаше вече града, когато Андрей прекрачи прага на дома си. Сега идваше най-интересната част.

Той сядаше в любимия си фотьойл, повдигаше леко крака на по-ниския стол и се връщаше към събитията, които му се бяха случили през деня.

Много хора идваха при него и му доверяваха проблемите си. На някои успяваше да помогне, но на други не, а това му тежеше.

Той се молеше всяка сутрин за Божията мъдрост в предстоящите срещи, но …

Загледа се в потъмняващото стъкло на прозореца и тихо промълви:

– Къде греша? Какво не ми достига?

– Когато хората разтварят душите си пред теб, необходима ти е помощта на Моя Дух, за да реагираш адекватно.

– Но нали всяка сутрин се моля за мъдрост от Теб, – Андрей измъчено реагира.

– Грешката ти е, че се опитваш да отговаряш на човешките нужди според знанията и представите, които имаш, но това са само малки трохи за тяхната душа.

– Нали Си с мен през целия ден?! – удиви се Андрей.

– Това не е достатъчно. Трябва и да чуваш Гласа ми по всяко време, защото само Моя Дух може да ти помогне да разбереш неизказаното, за да отговаряш с мъдрост и любов.

– Изглежда ме разсейват много неща и не чувам Гласът Ти.

– Бъди проводник на Моята любов, радост и мир. Тогава реките Ми от жива вода ще потекат към людете.

– Как да го направя?

– Опитвай се да долавяш и Моя глас, докато слушаш другите.

Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.